Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 16

С Джак разговаряхме няколко часа и накрая той ме убеди, че ще сторим най-добре, ако приемем решението на Майкъл. Ако се помъчехме да го разубедим, можеше да започне да настоява на своето още по-упорито и да откаже изобщо да си тръгне оттук. А ако приемехме неговия план, може би той щеше с готовност да си тръгне с нас в края на следващата година.

„Делото, на което се е посветил, е добро — каза Джак. — Повечето му връстници са пълни егоисти. Той не прилича на тях.“

Принудена бях да се съглася с него. Работата, която вършеше, беше наистина добра. А в Ботсуана хората смятаха, че подобни начинания могат да донесат промяна. Освен това, не забравяйте, че трябваше с нещо да се покаже, че има реална алтернатива на случващото се в Южна Африка. По онова време Ботсуана беше пътеводна светлина.

И така, Майкъл остана там, а когато дойде време ние да си тръгнем, той, разбира се, отказа да замине с нас. Каза ни, че имал да върши още работа и искал да остане още няколко години, фермата процъфтяваше — бяха изкопали още няколко кладенеца и даваха препитание на двайсетина семейства. Беше прекалено значимо, за да се откаже.

Аз предчувствах, че ще стане така, мисля, че мъжът ми също. Опитахме да го разубедим, но нищо не излезе. Освен това вече беше станал близък с жената от ЮАР, макар че тя беше с цели шест-седем години по-голяма от него. Помислих си, че може би всъщност именно тя го задържаше тук, и предложих помощта ни, за да дойде с нас в Щатите, но той отказа най-категорично. Не друго, а Африка го задържала тук, каза ни той, ако сме мислели, че не може да си тръгне само заради връзката си с една жена, значи нищо не сме разбирали.

Оставихме му значителна сума пари. За щастие, аз разполагам с фонд, основан от баща ми, и нямах никакво затруднение да му дам тези пари. Знаех, че има опасност Буркхарт да го убеди да ги вложи всичките във фермата, за построяването на язовир или друго някакво начинание. Но нямах нищо против. Бях по-спокойна при мисълта, че в Габороне има пари, на които може да разчита, ако е в нужда.

Ние се върнахме във Вашингтон. Колкото и да е странно, едва когато се прибрах, осъзнах какво държеше Майкъл далеч оттам. Всичко в Щатите изглеждаше толкова неискрено и агресивно. Липсваше ми Ботсуана, не минаваше и ден, без да помисля за нея. Така беше, повярвайте ми. Приличаше на болка. Бях готова всичко да дам, само да мога да изляза от къщата и да застана под някоя акация или да вдигна очи към онова ширнало се бяло небе. Или пък да чуя как африканците се провикват един към друг през нощта. Липсваше ми дори октомврийската жега.