Читать «Съкровище» онлайн - страница 11

Британецът го изгледа някак странно, но не каза нищо, докато сравняваше снимката в удостоверението за самоличност с лицето пред себе си и четеше името на глас.

— Командир Дейл Лемке.

— Някакви проблеми ли има?

— Не, просто се опитваме да ги предотвратяваме — отговори агентът от охраната, без да повишава тон.

Лемке разпери ръце.

— Искате ли и да ме обискирате?

— Няма нужда. Едва ли някой пилот ще отвлече собствения си самолет. Но трябва да проверим документите ви, за да сме сигурни, че наистина сте член на екипажа.

— Не съм облякъл тази униформа за бал с маски.

— Може ли да видим сака ви?

— Заповядайте.

Той постави сака от синя изкуствена материя на пода и го отвори. Вторият агент извади от него и разлисти страниците на стандартния наръчник за пилоти, в който бяха описани самолетни и летателни процедури, а после вдигна някакво механично устройство с малък хидравличен цилиндър.

— Ще имате ли нещо против да ни обясните какво е това?

— Работно рамо на лост за врата с маслено охлаждане. Заседна в отворено положение и нашите хора на летище Кенеди, които отговарят за техническото обслужване, ме помолиха лично да го занеса у дома за проверка.

Агентът побутна обемист, стегнато опакован предмет на дъното на чантата.

— Хей, я да видим какво има тук?

След това погледна нагоре. В очите му се четеше любопитство.

— Откога самолетните пилоти носят парашути?

Лемке се засмя.

— Скоковете с парашут са мое хоби. Когато имам по-дълъг престой, ходя да скачам с приятели в Кройдън.

— Надявам се, не сте намислили да скачате от реактивен самолет?

— Не и от такъв, който лети с осемстотин километра в час на десет хиляди и петстотин метра височина над Атлантическия океан.

Агентите размениха доволни погледи. Сакът беше затворен, а удостоверението за самоличност върнато на притежателя му.

— Съжаляваме, че ви забавихме, командир Лемке.

— Радвам се, че поговорихме.

— Приятен полет към Ню Йорк.

— Благодаря.

Лемке се спусна в самолета и влезе в пилотската кабина. Той заключи вратата и загаси осветлението, за да не може някой случаен наблюдател, намиращ се в голямата чакалня на горния етаж на летището, да проследи движенията му през прозореца. В добре отработена последователност той коленичи зад седалките, извади малко фенерче от джоба на куртката си и повдигна един капак, който водеше към отсека за електронна апаратура, наречен от някакъв отдавна забравен шегаджия „адската дупка“. Спусна стълбата в непрогледната тъмнина. В тишината се долавяха единствено гласовете на обслужващия персонал, който подготвяше пътническия салон и подреждаше багажа на пътниците.

Лемке се пресегна, издърпа сака след себе си и включи ръчното фенерче. Един поглед към часовника му показа, че има на разположение около пет минути, преди екипажът му да пристигне. С движение, което бе упражнявал почти петдесет пъти, той извади работното рамо на лоста от чантата си и го свърза към миниатюрен часовников механизъм, който беше скрил във фуражката си. Прикрепи сглобеното устройство към пантите на малък люк за достъп, който извеждаше навън и се използваше от наземните механици и техниците по поддръжката. После извади парашута.