Читать «Съкровище» онлайн

Клайв Къслър

Съкровище

(книга 9 от "Приключенията на Дърк Пит")

В памет на Робърт Есбънсън

Никой не е имал по-верен приятел

Предшествениците

Непознати земи

15 юли 391 година от Новата ера

Слаба, трептяща светлинка танцуваше призрачно в мрака на тунела, който служеше за проход. Мъжът, облечен във вълнена туника, която падаше под коленете му, се спря и вдигна газената лампа над главата си. Мъждивият пламък освети човешка фигура, положена в ковчег от злато и кристал. По отсрещната, гладко изсечена стена трепкаха причудливи сенки. Мъжът в туниката постоя няколко минути вперил поглед в невиждащите очи, после свали лампата и се обърна.

Той внимателно огледа дългата, смълчана редица неподвижни силуети — толкова многобройни, та изглеждаше, че постепенно преминават в безкрайността, преди мракът на огромната пещера да ги погълне.

Юний Венатор продължи напред. Краката му, обути в кожени сандали пристегнати с ремъци, леко стъпваха по неравния под с едва доловим шум. Малко по малко тунелът започна да се разширява и премина в просторна галерия. Сводестият й таван, който се издигаше на височина почти девет метра, беше разделен от редица арки, които го крепяха. Във варовика бяха издълбани улеи, които лъкатушеха надолу по стените, за да може просмукващата се вода да се стича в дълбоки отточни шахти. Стените бяха осеяни с гнезда, в които бяха поставени странни на вид кръгли кутии от бронз. Ако не бяха големите дървени каси, подредени в правилни редици в центъра на изсечената в скалите зала, човек би могъл да сбърка това мрачно място с катакомбите под Рим.

Венатор започна да оглежда внимателно медните табелки, прикрепени към касите, като сверяваше номерата им с тези, записани в свитък, който бе разгърнал върху малка сгъваема масичка. Въздухът беше сух и тежък и по покритото му с прах лице започна да се стича пот. Два часа по-късно, доволен, че всичко е изрядно описано и подредено, той нави свитъка и го пъхна в широкия платнен пояс, който опасваше кръста му.

Венатор огледа тържествено за последен път предметите в галерията и въздъхна със съжаление. Знаеше, че никога вече няма да ги види или докосне. Той уморено се обърна и като държеше малката лампа пред себе си пое обратно през тунела.

Венатор не беше млад; скоро щеше да навърши петдесет и седем години — беше стар за времето си. Сивото, прорязано от бръчки лице, хлътналите страни, бавните, провлачени стъпки говореха за един уморен човек, който вече не изпитва радост от живота. И все пак някъде дълбоко в него тлееше приятна топлинка, породена от вътрешно удовлетворение. Грандиозното начинание беше доведено до успешен край; огромният товар беше паднал от плещите му. Единственото, което му оставаше, беше да издържи дългото пътуване по море до Рим.

Той подмина още четири тунела, които водеха към вътрешността на хълма. Единият беше задръстен от грамадна купчина отломъци. Дванадесетте роби, които копаеха дълбоко долу, бяха загинали, когато таванът пропадна. Венатор не изпитваше угризения. За тях беше по-добре да умрат бързо, отколкото злочести да страдат години наред в мините на Империята, хранени оскъдно, колкото да преживеят, преди да ги покоси някоя болест или съвсем да ги изоставят, когато от старост вече нямаше да могат да работят.