Читать «Събота следобед» онлайн - страница 4

— Няма да забравиш да ритнеш този стол, нали? — напомни ми той и аз кимнах, за да го уверя, че няма. Очите ми щяха да изскочат от старание да не пропусна нищо от това, което правеше. Той стъпи на стола и отново надяна примката — този път тя прилегна — като продължаваше да си подсвирква онази приятна песенчица. Искаше ми се да разгледам по-добре възела и да разпитам как го прави, защото моят приятел беше скаут, а пък ако му покажех този възел, той би ми разказал в замяна какво е станало с „Джим в джунглата“ — така че, както казва мама, с един куршум два заека бих улучил. Но реших, че е по-добре да не разпитвам и да си остана в моя ъгъл. Накрая той отлепи от устните си мокрия изпоцапан фас и го запрати зад решетката на празната камина, следейки с поглед как пада до почернялата задна стена. Приличаше на електротехник, който след цигарата ще продължи поправката на осветлението.

Човекът присви внезапно дългите си крака и се опита да ритне стола, а пък аз му помогнах, както бях обещал — втурнах се, сякаш бях център-нападател в „Нотингам Форест“. Столът полетя към кушетката, преобърна се и повлече шала му на пода. Човекът се люшна, размаха ръце като бостанско плашило, а гърлото му издаде някакъв звук — сякаш бе взел очистително и се мъчеше да не го повърне.

Сетне дочух друг звук и когато погледнах нагоре, видях, че таванът започва да се разпуква — също като на кино, когато гледаш земетресение. Крушката започна да се върти като космически кораб. Зави ми се свят, когато, слава богу, човекът се откъсна и рухна така тежко на пода, че аз си помислих: отидоха му кокалите! Порита, порита като куче с коремобол. Сетне затихна.

Не останах да зяпам. „Казвах му, че това въже няма да издържи!“ — повтарях си на излизане аз, ругаех го ядосан, че развали работата, и пъхнал дълбоко ръце в джобовете си, едва не плачех, загдето забърка такава каша. В разочарованието си така треснах вратата, че тя за малко не се откачи от пантите.

Прекосявах двора, за да се върна в къщи за чая с надеждата, че нашите са си дошли от кино и аз ще се поразведря, когато едно фанте мина край мене и се насочи право към къщата на онзи човек. Полицаят крачеше бързо, навел глава, и аз разбрах, че някой се беше разприказвал. Сигурно са видели човека, когато е купувал въжето, и са предупредили това фанте. Може я оная стара квачка, която виси все на двора, най-сетне да е проумяла нещо. А кой знае дали онзи, който се бесеше, сам не е признал пред някого, защото — особено когато си припомня израза на очите му — аз съм сигурен, че той не си даваше сметка какво прави. „Такава е значи работата — мърморех си аз, като вървях подир фантето обратно към къщата на онзи човек. — В наше време нещастниците не могат даже и да се обесят!“

Когато влязох, фантето прерязваше въжето на шията му с джобно ножче, сетне му даде да пийне вода и човекът отвори зъркелите си. Не можех да понасям това фанте — то спипа две приятелчета и ги прати в поправителен дом, загдето свивали оловни тръби от клозетите.