Читать «Събота следобед» онлайн - страница 2

Изобщо си мисля, че не бива да сме мрачни, но това не зависи от човека и никого не можеш упрекна, загдето бил мрачен — сигурен съм, че тази работа си е в кръвта. Но онзи съботен следобед самият аз бях толкова мрачен, че когато тате се върна от букмейкъра си, ме запита:

— Какво те е прихванало, бе?

— Не ми е добре — измислих аз. Би се изненадал, ако му кажех, че е само заради киното.

— Не ще е зле да се изкъпеш.

— Не желая да се къпя — казах аз и това беше факт.

— Хайде, изчезвай тогава и глътни малко въздух! — изрева той.

Направих, както ми поръча, и то светкавично, защото стигне ли се дотам тате да ми препоръчва чист въздух, знам си, че е време да се изпаря. Но навън въздухът не беше чак толкова свеж поради оня проклет огромен велосипеден завод, който трещи в края на двора. Не знаех накъде да тръгна — повъртях се из двора и седнах пред нечий заден вход.

Тогава видях този мъж, който живееше, отскоро в нашия двор. Беше висок и слаб, с лице на пастор, само че носеше сплескано кепе и имаше увиснали мустаци. Приличаше на човек, който от година не е ял като хората. Тогава не му обърнах голямо внимание, но спомням си, че докато прекосяваше двора, една от нашите дългоноси клюкарки, която виси по цял ден навън, освен когато се завлича до заложната къща с колелото или неделния костюм на мъжа си, извика след него:

— За какво е това въже, приятелю?

Той отвърна:

— Ще се беся с него, госпожа.

А тя се закикоти на неговата чудесна шега така високо и продължително, сякаш никога не бе чувала нещо по-смешно; само че на другия ден тлъстото й лице се умърлуши.

Човекът мина край мене, като пафкаше един фас и носеше навито съвсем ново въже. За да премине, трябваше да ме прекрачи — обувката му едва не отнесе рамото ми, но когато му го казах, бях сигурен, че не ме чу, защото дори и не се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Всички деца бяха все още на кино, а повечето майки и бащи — из града за покупки.

Човекът прекоси двора и стигна до задния вход на жилището си, а пък аз тръгнах подире му — нали не отидох на кино и нищо по-умно не можех да измисля. Той остави вратата си открехната, така че трябваше само да я побутна и да вляза. Застанах сред стаята — просто така, да го позяпам, засмукал палеца на едната си ръка и пъхнал другата в джоба. Сигурно забеляза, че съм влязъл, защото погледът му стана по-човешки, но беше ясно, че му е все едно. Запитах го:

— Какво ще правиш с това въже, мой човек?

— Ще се беся, момко — уведоми ме той, като че ли се беше бесил два-три пъти и тези въпроси му бяха вече задавани.

— Че за какво, мой човек?

Той сигурно ме взе за някой любопитен уличен хлапак.

— Защото искам, затова! — Сетне разчисти съдовете от масата и я изтика в средата на стаята. Покачи се и започна да връзва въжето на лампената жица. Масата пукаше и не изглеждаше много здрава, но му свърши работа.

— Няма да издържи, мой човек! — рекох му аз и си помислих колко по-забавно е тук, отколкото да седиш в киното и да гледаш двете части на „Джим в джунглата“.