Читать «Събота следобед» онлайн - страница 5

— Защо решихте да се бесите? — запита полицаят човека, като му помагаше да се надигне. Този едва говореше, едната му ръка кървеше, порязана от счупената електрическа крушка. Знаех си аз, че въжето няма да издържи, но той не ме послуша. За нищо на света не бих се обесил, но ако реша, ще го направя по-сигурно — на някое дърво или на нещо подобно; а не на електрическата жица.

— Та защо го направихте?

— Защото исках — изхриптя мъжът.

— Затова ще ви осъдят на пет години! — уведоми то фантето. Аз се бях промъкнал в стаята, в същия ъгъл, и смучех палеца си.

— Така си мислите вие — отвърна моят човек, а сега погледът му беше вече нормален и уплашен. — Та аз исках само да се обеся!

— Да — каза фантето и измъкна тефтера си, — но знаете ли, че това е противозаконно?

— Ха! — обади се другият. — Не може да бъде! Става дума за моя живот, нали?

— Така ви се струва — каза фантето, — но всъщност не е така.

Човекът засмука кръвта от ръката си. Драскотината беше толкова малка, че не се забелязваше.

— Това още не бях чувал.

— Ето аз ви го казвам — рече му фантето.

Дума да няма, не казах на фантето, че съм помагал на онази да се обеси. Не съм роден вчера, нито онзи ден.

Бива си го — да не можеш да отнемеш собствения си живот — каза човекът, разбрал, че е загазил.

— Представете си, не може — рече фантето, сякаш четеше всичко това в тефтера си и му се радваше. — Вашият живот не ви принадлежи. Престъпно е да го отнемате. Това е убийство. По-точно — самоубийство.

Човекът се вкамени — сякаш всяка дума на фантето означаваше шест месеца в дранголника. Честно слово, съжалявах го. Само да ме бе послушал, да не бе разчитал на оная жичка! Трябваше да се обеси на дърво или на нещо такова.

Кротък като агне, той прекоси двора с фантето и всички ние решихме, че историята свършва тук.

Но след няколко дни новината гръмна в нашия двор, дори преди „Пост“ да я отпечати. Една съседка работеше в болницата — вечер раздавала храна и почиствала — и аз я чух да бъбри с някого в края на двора:

— Никога не бих повярвала! Мислех, че още когато го отвеждаха, тази щуротия се е изпарила от главата му. Нищо подобно! Какво ли не става по тоя свят! Метнал се през прозореца на болницата, когато полицаят, който дежурел до леглото му, отишъл до клозета. Ще повярвате ли! Умрял! Че как иначе!

Хвърлил се върху стъклата и тупнал като камък на пътя. Беше ми мъчно, че го е направил, но същевременно се радвах, че е доказал на фантетата, пък и на всички — негов си е бил наистина неговият живот. Просто да се чудиш — онези безмозъчни копелета го охранявали на шестия етаж и този етаж му помогнал по-добре и от дървото да свърши със себе си.

Тази история ме накара два пъти да премисля доколко ставам наистина мрачен понякога. Проклетията, заключена в тебе, и мрачният израз, който тя придава на лицето ти, не значат още, че ти ще се обесиш, ще се хвърлиш под двуетажните автобуси, ще се метнеш през някой прозорец, ще си прережеш гърлото с отворена консерва, ще си напъхаш главата във фурната и ще отвориш газта или пък тежко ще отпуснеш съсипаното си тяло върху железопътната линия — не, когато те налегне само лошо настроение, тогава ти даже и от стола си не мръдваш. Аз зная във всеки случай, че никога не би ми докривяло чак дотам, та да се обеся, защото бесенето не ми харесва и никога няма да ми хареса, особено като си спомня как оня непознат се люлееше на жицата.