Читать «Съблазън» онлайн - страница 4

Макнот увеличи кадъра.

Лицето беше бледо, устните и страните леко розовееха, на ушите блестяха сапфирени обици — а Неса не приличаше на жена, която носи имитации. Щом Мак нагласи фокуса, сведената й надолу глава изпълни монитора. Неса вдигна поглед и той натисна стопкадър. Подпря лакти на коленете си и се загледа, без да може да откъсне очи.

Кадрите от далечно разстояние не бяха справедливи към нея. Наистина, не беше кой знае каква хубавица — с твърде изразени черти и издължени устни. Но ъгълчетата на големите й сини очи бяха извити нагоре (Мак беше сигурен, че опушените мигли са истински) и тя се взираше в клиента, сякаш думите му бяха чисто злато. Накрая нещастникът взе да заеква и стана като тесто в ръцете й.

Тя беше Йонеса Дал. Възпитаничка на бизнес училище „Гоисуета“ към университета „Емъри“ в Атланта. Дипломирала се с пълно отличие.

Тя беше жената, за която Мак подозираше, че е планирала и извършила обирите в неговите банки.

Тя беше неговата мания.

Две

Квартал „Градините“, Ню Орлиънс

В пътеводителите пишеше, че Домът Дал в квартал „Градините“ олицетворява най-представителната архитектура на Ню Орлиънс, така както и неговата най-представителна фамилия — Дал, построили изисканото старо имение през 1847 година, което оттогава непрекъснато се намираше в тяхно владение.

В пътеводителите не пишеше, че последният основен ремонт е от 1901 година, когато били прокарани водопроводна и електрическа мрежа, нито че климатичната инсталация, монтирана през 1971-ва, вече издъхва. Домът Дал бе своеобразна институция, която вплиташе името на знатната фамилия в тъканта на Ню Орлиънс и го издигаше до такива висоти, че всички — от първия чернокож кмет до последния продавач в супермаркета — почитаха неговите настоящи собственички Хестия и Калиста Дал.

Наричани с обич „момичетата Дал“, Хестия и Калиста бяха съответно на осемдесет и на осемдесет и две години, високи жени с артритни пръсти. Косата на Хестия беше снежнобяла, късо подстригана и направена на ситни къдрички чрез студено къдрене. С тази прическа тя можеше всяка сутрин да се изкъпе набързо, да изтича до кухнята и да започне приготвянето на закуската, без да погледне гребена. Носеше бермуди от изкуствена материя с ластик, който се впиваше в мършавия й кръст, ризи, които не подхождаха много-много на бермудите, и фланелки за под пуловер, които си купуваше от разпродажби.

Кестенявата коса на Калиста можеше да се похвали с буйни червени кичури, а към края на всеки месец — и с поникнали сиви корени. Когато се издокарваше с тесни джинси, купени от Уол Март, тя гордо разправяше как хората й казвали, че младее за възрастта си, и се смееше, когато Хестия питаше: „Колко пък да младееш, муци? Като за седемдесет и осем ли?“.

Момичетата Дал бяха почти последните от рода.

Почти.

Честта по спасяването на семейното име (и на лелите й) се падаше на Йонеса Дал.

Както правеше всеки ден, откакто дойде да живее при тях като четиригодишна, Йонеса слезе по широкото вито стълбище. Застана пред огледалото със златна рамка в преддверието, оправи изгладената си бяла риза с копченца, сакото с едно копче и правата пола. Носеше чадър — в Ню Орлиънс винаги съществува опасност да те завали порой, а този февруари беше топъл и влажен. Тя изправи доволно рамене и кимна на отражението си на консервативен, успял банкер.