Читать «Странната шега» онлайн - страница 2

Работата е там, че „всичкото“, което остави, всъщност се оказа едно голямо нищо и, честно казано, това бе като удар за нас двамата, нали, Едуърд?

Приветливият Едуърд се съгласи.

— Разберате — каза той, — ние разчитахме малко на това. Искам да кажа, че когато човек знае, че ще получи солидна сума, той… е… не се изтрепва сам да печели много. На служба съм в армията и нямам никаква възможност да изкарам нещо над заплатата си, а Чармиън, тя пък няма пукната пара. Работи като режисьор в един театър — много й е интересно и й доставя голямо удоволствие, но малко се печели на такова място. Искахме да се оженим и не се тревожехме по отношение на парите, защото знаехме, че някои ден ще бъдем доста богати.

— А сега, както виждате — не сме — обади се Чармиън. — И нещо повече, Анстиз, фамилното имение, което с Едуърд много обичаме, навярно ще трябва да се продаде. Трудно ще ни бъде да го понесем. Ако обаче не намерим парите на чичо Матю, продажбата е неизбежна.

Едуърд се намеси:

— Чармиън, всъщност не сме стигнали още до съществената част.

— Добре, говори ти тогава.

Едуърд се обърна към мис Марпл.

— Въпросът е следният. Колкото повече остаряваше чичо Матю, толкова по-подозрителен ставаше. Никому не се доверяваше.

— Много мъдро от негова страна — забеляза мис Марпл. — Просто не е за вярване колко покварена е понякога човешката природа.

— Е, може и да сте права. Във всеки случай чичо Матю бе на същото мнение. Един негов приятел загуби състоянието си в банка, друг бе разорен от адвокат, който офейка, а и той самият изгуби известна сума в едно мошеническо предприятие. Стигна дотам, че придоби навика надълго и широко да говори, че единствено сигурно и безопасно е човек да превърне парите си в кюлче и да го зарови.

— О — обади се мис Марпл, — започвам да разбирам.

— Да. Приятели спориха с него, убеждаваха го, че по този начин няма да получава лихва, но той упорито твърдеше, че това не е най-главното. „По-голяма част от парите си — казваше той — човек трябва да пази в кутия под леглото си или заровени в градината.“ Това бяха неговите думи.

Чармиън продължи:

— И когато почина, не остави почти нищо в наличност, макар да бе много богат. Ето защо смятаме, че е изпълнил намеренията си.

Едуърд поясни:

— Открихме, че е продавал ценни книжа и е теглил големи суми от време на време, а никой не знае какво е правил с тях. Вероятно е действал според принципите си и наистина е купил злато и го е заровил.

— Нищо ли не каза, преди да умре? Да е оставил някакъв документ? Или писмо?

— Това е най-вбесяващото. Нищо не е оставил. Няколко дена беше в безсъзнание, но преди да умре, дойде на себе си. Погледна ни двамата и се подсмихна леко — едва-едва. И промълви: „Добре ще си живеете, мои хубави гълъбчета.“ После чукна с пръст по едното си око, по дясното… и ни смигна. След това… умря. Бедният стар чичо Матю.

— Чукна по окото си — замислено повтори мис Марпл.

Едуърд нетърпеливо попита:

— Това говори ли ви нещо? Накара ме да си спомня един разказ за Арсен Люпен, в който се говореше за нещо, скрито в изкуствено око. Но чичо Матю нямаше изкуствено око.