Читать «Странната шега» онлайн

Агата Кристи

Странната шега

— А това — обяви Джейн Хелиър, завършвайки представянето на гостите — е мис Марпл.

Джейн бе актриса и знаеше как да постигне искания ефект. Очевидно бе настъпила кулминацията, триумфалният завършек. Гласът й изразяваше едновременно почтителност и тържество.

Странното бе, че обектът, така гордо обявен, бе само една кротка възрастна мома. В очите на двамата млади хора, които се запознаха с нея благодарение на Джейн, пролича недоверие и почуда. Те бяха красиви — момичето, Чармиън Страунд, бе стройно и мургаво, а мъжът, русокос, приветлив млад гигант, се казваше Едуърд Роситър.

Чармиън се обади малко вяло:

— О, страшно ни е приятно да се запознаем с вас. — Но в очите й се четеше съмнение. Тя хвърли към Джейн Хелиър бърз въпросителен поглед.

— Скъпа — отвърна на погледа Джейн, — тя е направо изумителна. Оставете на нея. Обещах, че ще ви я доведа, и го направих. — Обръщайки се към мис Марпл, допълни: — Ще им помогнете, сигурна съм. За вас няма да е трудно.

Мис Марпл погледна мистър Роситър с ведрите си сивосини очи.

— Не бихте ли ми казали за какво става въпрос? — попита тя.

— Джейн е наша приятелка — намеси се нетърпеливо Чармиън. — Ние с Едуърд сме в много затруднено положение. Джейн ни увери, че ако присъстваме на събирането в дома й, ще ни запознае с човек, който… който би… който би могъл…

Едуърд се притече на помощ.

— Джейн ни каза, че вие сте последната дума на детективската наука, мис Марпл.

Очите на възрастната дама проблеснаха, но тя скромно запротестира.

— О, не, не, нищо подобно. Просто, когато човек живее като мен на село, научава много неща за човешката природа. Но вие наистина събудихте любопитството ми. Кажете за какво става дума.

— Боя се, че е нещо твърде банално — обикновено закопано съкровище — поясни Едуърд.

— Наистина? Но звучи много вълнуващо!

— Зная. Като „Островът на съкровищата“. Нашият проблем обаче е лишен от обичайната романтика. Липсва място, отбелязано на карта с череп и кръстосани кости, и наставления като: „Четири крачки наляво в посока северозапад.“ Ужасно скучно е, знаем само къде трябва да се копае.

— А опитахте ли?

— Мога да кажа, че сме прекопали основно цели два акра! Мястото е напълно готово да се превърне в градина, в която да отглеждаме зеленчуци за пазара. Само не можем да решим какво да насадим — тиквички или картофи.

Чармиън се обади доста безцеремонно:

— Може ли наистина да ви разкажем всичко от началото до края?

— Но, разбира се, мила моя.

— Тогава, нека да намерим някое тихо място. Хайде, Едуърд.

И тя ги поведе вън от претъпканата с хора и силно задимена стая нагоре по стълбите, в малка гостна на втория етаж.

Щом седнаха, Чармиън започна, без да се бави:

— Е, добре! Историята започва с чичо Матю, чичо или по-скоро прапрачичо и на двама ни. Той бе много стар. Едуърд и аз бяхме единствените му роднини. Много ни обичаше и винаги заявяваше, че ще остави всичко на нас. Той почина през март миналата година и завеща цялото си имущество на Едуърд и мен. Това, което току-що казах, звучи доста безсърдечно, но нямах пред вид, че е хубаво, дето умря. Всъщност бяхме много привързани към него. Той боледува известно време, преди да почине.