Читать «Стоманена целувка» онлайн - страница 6

Разпознал ли ме е някой на онези места, докато режа или разбивам?

Възможно е. Аз се отличавам по външност, ръст и тегло.

Ще предположа, че тя иска мен. Трябва да наведа глава, да прегърбя рамене и да се махна оттук. По-добре е да се смаля със седем-осем сантиметра, отколкото да стърча над другите.

Ами изстрелът? За какво беше? Дали Червенокоска преследваше някой още по-опасен от мен? Ще гледам новините по-късно.

Навсякъде е пълно с хора, които се движат бързо. Повечето не ме поглеждат, колкото и да съм висок, кльощав и с дълги крака и пръсти. Единственото им желание е да излязат от мола и да избягат от писъците и изстрела. Магазините и закусвалните се опразват. Хората се страхуват от терористи, откачалки с камуфлажно облекло, които наръгват с нож, разрязват и стрелят по целия свят от гняв или заради смахнатите си мозъци. „Ислямска държава“. „Ал Кайда“. Милициите. Всички са настръхнали.

Завивам тук и се промъквам между мъжки чорапи и бельо.

Хенри Стрийт, Изход 4, е право пред мен. Оттам ли да изляза?

По-добре да спра. Поемам си дълбоко дъх. Няма да бързам. Първо ще се отърва от зеленото сако и бейзболната шапка. Ще си купя нещо ново. Шмугвам се в евтин магазин, за да платя в брой за синьо италианско сако, произведено в Китай. Има дължина деветдесет сантиметра. Какъв късмет. Трудно е да намериш този размер. Хипстърска мека шапка. Младеж от Близкия изток прибира парите ми в касата, докато пише съобщение на мобилния си телефон. Колко неучтиво. Ще ми се да му разбия черепа. Поне не ме поглежда. Това е хубаво. Слагам в раницата старото си зелено карирано сако. То е от брат ми, затова не го изхвърлям. Пъхам в раницата и спортната шапка.

Хипстърът с италианско сако, произведено в Китай, излиза от магазина и се връща в мола. Е, откъде да избягам? Изходът към Хенри Стрийт?

Не. Идеята не е умна. Навън ще има куп ченгета.

Оглеждам се наоколо. Навсякъде. Аха, служебна врата. Убеден съм, че ще има товарна платформа.

Минавам спокойно през вратата, сякаш работя в мола, като я бутам само с кокалчетата на пръстите си, не с длани, за да не оставя отпечатъци, покрай табелка с надпис „Само за служители“.

Какъв късмет извадих с ескалатора, когато се разнесоха писъците и Червенокоска хукна натам. Провървя ми.

Навеждам глава и вървя с отмерени крачки. Никой не ме спира в коридора.

Аха, памучна престилка на закачалка. Свалям табелката с името на служителя и я закачам на гърдите си. Сега съм Марио, любезен член на екипа. Не приличам много на Марио, но номерът ще мине.

Двама работници, млади мъже, единият с тъмна кожа, другият бял, влизат през вратата пред мен. Кимам им. И те ми кимат.

Надявам се, че никой от тях не е Марио. Или най-добрият му приятел. Ако е така, ще трябва да бръкна в раницата си, а знаем какво означава това — чупене на кости отвисоко. Разминаваме се.

Добре.

Или пък не.

— Хей? — вика ми някой.

— Да? — отговарям и доближавам ръка до чука.