Читать «Стоманена целувка» онлайн - страница 5

Амелия вдигна глава и извика:

— Някой от поддръжката! Някой от управата! Спрете проклетото нещо! Не стъпалата, а моторът! Изключете го!

Къде бяха пожарникарите, по дяволите? Сакс огледа раната на човека. Нямаше представа какво да направи. Съблече якето си и го притисна до разкъсаната плът на корема и слабините на мъжа, но това не помогна много за спирането на кръвоизлива.

— Ох, ох, ох! — стенеше човекът.

Амелия носеше незаконен, но много остър сгъваем нож в задния си джоб и потърси кабел, който да среже, но не видя такова нещо. Как може да направиш такава машина и да не сложиш копче за изключване? Господи. Тя се вбеси от некомпетентността.

— Съпругата ми — прошепна мъжът.

— Не говорете. Всичко ще бъде наред — успокои го Сакс, макар да знаеше, че нищо няма да се оправи. Тялото му представляваше кървава каша. Дори да оцелее, никога нямаше да бъде същият.

— Съпругата ми. Тя е… Ще отидеш ли при нея? Синът ми. Кажи им, че ги обичам.

— Сам ще им го кажеш, Грег — отговори тя, прочитайки името му на табелката на гърдите му.

— Ти си ченге.

— Точно така. И ей сега ще дойдат медиците…

— Дай ми пистолета си.

— Какво?

Той продължи да пищи. По лицето му се стичаха сълзи.

— Моля те, дай ми пистолета си! Как се стреля? Кажи ми!

— Не мога да го направя, Грег — промълви Амелия и хвана ръката му, а с другата си длан избърса потта от лицето му.

— Много ме боли… Не издържам. — Той изпищя още по-силно отпреди. — Искам всичко да свърши!

Сакс не беше виждала по-безнадежден израз в нечии очи.

— Моля те, за бога, дай ми пистолета си!

Амелия спусна ръка и извади пистолета си „Глок“ от колана.

* * *

Ченге.

Това не беше хубаво. Никак не беше хубаво.

Високата жена. Черни джинси. Красиво лице. И, ах, червена коса…

Ченге.

Оставям я при ескалатора и тръгвам сред тълпите в мола.

Тя не знае, че съм я видял. О, да, видях я добре и ясно. Писъкът на мъжа, който изчезна в челюстите на машината, накара всички да погледнат по посока на звука, но не и нея. Тя се обръщаше да потърси мен в приятното кафене „Старбъкс“.

Видях пистолета на хълбока ѝ и полицейската значка. Не частно ченге или наемник, а истинско. Чистокръвно. Тя…

Хей, какво беше това?

Изстрел. Не си падам много по оръжията, но съм стрелял с пистолет. Това несъмнено беше пистолет.

Озадачаващо. Да, да, тук има нещо странно. Дали полицайката — ще я нарека Червенокоска заради косата ѝ — смяташе да арестува някой друг? Трудно е да се каже. Може би беше погнала мен заради пакостите, които съм си наумил. Вероятно заради труповете, които изхвърлих в онова тинесто езеро близо до Нюарк преди известно време. За да потънат, завързах за краката им пудовки, каквито си купуват дебеланковците, за да ги използват шест пъти и половина и никога повече. В пресата не се споменаваше нито дума за случая, но все пак това е Ню Джърси, където стават много убийства. Поредният труп? Не си заслужава да пишем репортаж. Виж, „Метс“ са победили със седем точки разлика! Или пък полицайката ме издирваше заради кавгата на онази слабо осветена улица в Манхатън и човека с прерязано гърло. Или може би заради строежа зад клуб „40 градуса север“, където пак оставих готина пратка с разбита глава.