Читать «Стари хора» онлайн - страница 4

— Хайде стига. Прибери сандъка. Ти като почнеш, няма свършване. Хайде! Нали ти казах? Направи нещо за ядене, обяд дойде.

И да покаже, че е сърдит, той си излезе. Като минаваше покрай прозореца, той чу нещо и се спря: баба Въла плачеше. Плачеше високо, като че пееше.

Дядо Васил дойде до вратата на кръчмата и пак се ослуша. Не се чуваше нищо. Но той като че видя пред себе си лицето и очите на баба Въла, нещо се подигна в гърдите му, той стисна очи и цял се разтърси, като че се разтрепера. Миг-два само — толкоз беше неговият плач. Когато отвори очи — те бяха насълзени и клепачите му зачервени. Влезе в кръчмата, дойде на тезгяха, нали си една ракия, след туй — още една. И седна пак на столчето си до вратата. Градините с цъфналите овошки бяха пак пред него, но той не ги гледаше. И не се питаше вече на какво приличат червените цветове на нара. Всичко, което беше вън от него, го виждаше. Ставаше често, наливаше си ракия и пиеше.

Малко по малко той се оживи, развесли се. Лицето му се проясни, светна, но очите му си оставаха насълзени. Едно време той обичаше да ходи на черква, знаеше черковния ред, черковните песни. И сега, като стоеше зад тезгяха или ходеше из кръчмата, той пееше:

— Ангел вопияше багодатней… Чистая дево, радуйся… И паки реку радуйся… Твой син воскресе, тридневен от гроба…

Мислеше си нещо, но без ред, без връзка. Спомняше си за Радуша, за Яна, за живия си син. Но най-често като че виждаше пред себе си баба Въла, виждаше измъченото й прибледняло лице на светица, на мъченица. Тогаз той издигаше гласа си и пееше:

— Чистая дево, радуйся!… И пак и реку радуйся! Твой син воскресе, тридневен от гроба…

Неговото пиянство минаваше през едни и същи степени. След веселието у него настъпи някакво вцепеняване, някаква забрава. Лицето му доби блажено и щастливо изражение, очите му, все тъй влажни и насълзени, не виждаха никого, не познаваха никого. И пак си пееше, но само той си мислеше, че пее — мънкаше нещо, без думи, неразбрано — като че около него бръмчеше бръмбар…

По обяд, по най-силното слънце, той излезе от кръчмата. Гологлав, с голямата буца на темето си, с бяла, небръсната скоро брада, с черни вежди като на ерменец. Ризата на кръста му беше изхвръкнала и се надула, както винаги, беше по ръкави. Излезе и пое пътя към къра. Баба Въла го видя на вратата на кръчмата, когато беше вече далеч. Тя не го повика — нямаше и да се върне, — а седна зад тезгяха наместо него, скръсти ръце и се замисли.

А дядо Васил излизаше вече от село. Там той срещна Давид Кьосето, но не го погледна и не го позна. Вървеше си усмихнат, блажен и като че някаква тетива бръмчеше около него — пееше си пак „Ангел вопияше“…