Читать «Стари хора» онлайн

Йордан Йовков

Стари хора

Защо в таквоз хубаво време — мислеше си дядо Васил, седнал на вратата на кръчмата си, — когато човек, слава богу, е добре и е здрав, и му е леко, отведнаж, без да има защо, ще се свие сърцето му и ще му стане мъчно? Нагоре из баира една над друга се радуха къщите на селото. В градините още нямаше зеленина, но земята беше изпръхнала и топла, овошките цъфнали — бели от горе до долу. Приятна топлина се разливаше из въздуха. Една пчела забръмча пред вратата, но се повърна, светна на слънце и се изгуби. Лястовички хвърчаха ниско над вадата и изведнъж като стрели литваха нагоре. По края на селото, из овчарските кошари, блееха агнета.

Погледът на дяда Василя се връща по-наблизо и се спира в двора на Митя Арнаутина, току срещу кръчмата. Там между другите овошки имаше и един нар. И той беше цъфнал. Чудно дърво е нарът — каза си дядо Васил. Дърво като всяко дърво, а цъфти като цвете. Като че са навързали по него червени панделки, също такива копринени червени панделки, каквито той продаваше на селските момичета. Или сякаш някой е взел френче и го е набол тук-таме сред листата. Червени цветове, светнали на слънцето като кръв, като рана. Дядо Васил усеща, че сърцето му пак се свива. Още малко и той ще разбере защо му става мъчно, но той на иска да разваля спокойствието си, не иска да чопли стари рани. Погледът му отново се отместя към къщите насреща, минава на цъфналите овошки, слиза към зелените върби по дола и най-после се спира отново в двора на Митя Арнаутина. Греят на слънце червените като кръв цветове на нара. Оная черна, лоша мисъл пак се присламчва в ума на дяда Василя, той иска да я отпъди, тя пак иде — също като натрапничава муха, която колкото повече я пъдиш, толкоз повече иска да кацне на носа ти.

Дядо Васил разкършва ръце, прозява се високо. Иска да се залиса, иска да мисли за друго. Снема калпака си и го слага на коленете си — въз челото му падат посивели сплъстени коси, към темето му се вижда голяма колкото яйце буца. Той туря калпака си, става, отива до тезгяха, като че има работа, връща се и пак сяда до вратата. Повече не гледа към селото насреща, а се заглежда в земята.

Единственият човек, който беше прекрачил прага на кръчмата му тази сутрин, беше Давид Кьосето. Но дядо Васил го имаше за лукав човек и присмехулник, не го обичаше и след като беше турил кафето отпреде му, забрави сякаш за него. А Давид не снемаше хитрите си засмени очи от дяда Василя, гледаше го какво прави, виждаше, че е неспокоен, и си мислеше: „Дали не го е заяла пак крастата му? Дали не е дошел часът му?“.

Давид искаше да каже дали не беше дошло времето на дяда Василя да се напие. Защото тоя инак добър и кротък човек веднъж или дваж в месеца се напиваше по един особен начин. Не викаше, не лудуваше, не казваше лоша дума никому. Но в последната степен на пиянството си той изгубваше способността да говори, не разбираше какво му приказват, не познаваше хората. Една щастлива усмивка се явяваше на лицето му отведнаж, както се случеше — гологлав, по ръкави, излизаше от кръчмата, без да иска да знае какво ще стане с нея, и тръгваше да ходи из полето. Най-често той отиваше към чифлика на Манолаки, чифлика край границата, както му казваха. Отиваше дотам, връщаше се и пак отиваше. Вървеше не из пътя, а пряко през поляните, по слънцето, усмихнат, залисан в себе си, и нещо непрекъснато бръмчеше около него като бръмбар — дядо Васил си пееше нещо.