Читать «Стари хора» онлайн - страница 3

— Да забравя, че днес било празник — рече тя. — И с всичкия си ум отидохме да копаем.

— Какво да копайте?

— Камичката, до бостаните. Нали рекохме да сеем боб там. Бях казала на Петровица и на Гунчовата Неда да дойдат да ми помогнат. Една леха място е.

— Е?

— Дошли тази сутрин. Да идем, казват, бабо Въло, да прекопаем нивата. Да идем. Хич не ми дойде на ум, че било празник. И знаеш ли какво стана?

Баба Въла угаси вощеницата. Изглеждаше смутена и уплашена.

— Какво стана? — попита дядо Васил.

— Отидохме на нивата и взехме да копаем. Тогаз чак се сетих, че е празник. Да си вървим, рекох, грехота е. пък Петровица, тя нали много знае: няма нищо, кай, бабо Въло, кой ти гледа сега празник. И взе да разправя, че не знам в кое село, в нивите, излязъл един стар човек. Повикал едно момче и му казал да му донесе хляб. Момчето донесло хляб и старецът, като го разчупил, вътре в хляба се показало кръв. Старецът рекъл: тази година ще има голрям берекет, ама ще има и война. И се изгубил.

— Бабини деветини — каза дядо Васил.

— Их ти пък! Ти все не вярваш. Чакай да видиш какво стана!

— Какво стана?

— Аз пък казах: да си вървим, грехота е. А Петровица — не, стой. Аз съм останала без ръце, ама копаем. Извенаж като се обърнахме — един стар човек с голяма бяла брада, такъв един… като че е слязъл от някоя икона. Гледа ни, гледа, поклати глава и рече:

— Не е хубаво, дето работите в празинк. Не е хубаво…

— Е… Ами вий?

— Неда и Петровица грабнаха мотиките — и към село. И аз подире им, откъсаха ми се краката. Като додохме до село и се обърнахме — човека го няма.

— Бабини деветини — повтори дядо Васил.

Баба Въла не каза нищо. Тя беше седнала на одъра, скръстила беше ръце и гледаше пред себе си. След малко с глух, отпаднал глас тя каза:

— Одеве, като си мислех, доде ми на ум, че една година на същата тази нива бях завела Радуша. На шест годинки беше, убоде се на един трън, та го боля кракът цяло лято.

Кандилото пред иконата зацвъртя. Баба Въла помълча малко и каза:

— Нощес пък съм сънувала Янка. Иде си от училище, мъничка, зачервена, и плаче. Мамо — вика, — счупих си плочата…

Дядо Васил погледна през прозореца, па се разсърди:

— Ех, бабо… Ех… И Радуш, и Яна, когато ги прибира господ, бяха големи, а ти все като деца ги споменуваш. Остави сега. Което е станало, не се връща. Я стани. Стани приготви нещо за ядене, че обед приближава. Хайде!

Той излезе, без да се обърне и без да я погледне. Дойде в кръчмата, седна пак до вратата, но не стоя много и се върна пак в къщи. Намери баба Въла по-объркана и по-уплашена.

— Знаеш ли, че онзи човек дохожда? — каза тя. — Поиска ми нещо и аз му дадо новата ти антерия, вълнената…

Дядо Васил я гледаше и мълчеше. Виждаше я как трепери, как очите й, овлажнели, горят. Искаше да й каже, че се лъже, че само едно време господ е слизал на земята и е ходил между хората, а не сега. Сега господ няма. Тоя човек, дето е дохождал и дето са го спрели на нивата, е бил някой просяк. Или някой шарлатанин. Някой влашки циганин ще е бил — помисли си той, като си спомни, че цигани катунари бяха минали през село. Всичко това дядо Васил си го помисли, но не каза нищо. И като видя, че баба Въла е разбъркала сандъка и е наизвадила неща, които тя вадеше само за да плаче над тях, той пак й се скара.