Читать «Срещите ми с Любена Каравелов (Спомени)» онлайн - страница 3

Каравелов обаче дочака в Букурещ и обявяването на сръбско-турската война. И в тоя случай той остана чужд на всеобщото въодушевление и не взе почти никакво участие в трескавата дейност, която развиваха двата комитета — „стария“ и „младия“ — по изпращане доброволци на бойното поле в Сърбия. Той наскоро след това отиде в Белград и вече се не чу за него нищо.

Каравелов се появи пак в Букурещ на другата година, 1877, при отварянето на руско-турската война, и там се видяхме с него. Намерих го бодър и весел, пак такъв шегобиец и добряк. Мисля, че беше повикан от руската главна квартира, защото се навърташе при полковник Паренсова и княза Черкаски заедно с други българи от Русия: Дрянов, Станишев, Пашов и др.

Ние често се срещахме при масите на едно от главните кафенета на улица „Поду Могушой“ (сега Calea Victoriei, дето идеха и Стефан Стамболов, Олимпий Панов и другите членове на разтурения букурещки централен благотворителен комитет („младия“). При тия срещи Каравелов, както обикновено речовит и приятен събеседник, даваше тона на разговора. Той особено ни разсмиваше с любимата си тема: какво ще прави в освободена България. И той ни разправяше следующето си въжделение: да бъде назначен пазач на пловдивския мост и да събира даждието по пет пари от минувачите. Той изображаваше тая си роля с такъв хумор, с такава духовитост и смирение, щото винаги извикваше гръмогласни смехове.

Аз скоро се разделих с него, изпратен на служба „преводчик“ в току-що освободения Свищов. Видях го само на 1878 год. в Русе, дето бях преместен при губернатора генерал Золотарева. Каравелов бе пристигнал с печатницата си там. Той ме намери в канцеларията и ми се видя твърде уморен и отслабнал. Той ми обади, че има намерение да основе вестник „Основа“ в Търново, и ми предложи да стана редовен сътрудник, което аз приех на драго сърце.

Но вестникът не се захвана: немилостивата болест, която отдавна глождеше организма на Любена и която по-после го завлече в гроба, го търти на леглото, за да не стане вече. При честите навестявания, които правех на болния, аз със скръб забелязах успеха на недъга му, лицето му измършавяваше, силите му слабееха, разширените му очи блещяха с трескав огън. Бедният, въпреки силните страдания и очевидността на неминуемата трагическа развязка на болестта му пак хранеше надежда да живее и ни говореше за „Основа“ и заедно проектирахме програмата на вестника, който трябваше да бъде политико-литературен, с либерална насока. И погледът му ставаше по-блестящ при мисълта за тая нова деятелност, която щеше да развие във възроденото отечество.

На 29 януарий (1879 г.) Любен се помина. Той бе изпратен и оплакан от целия град до гроба си, дето между другите държа надгробна реч и един руски офицерин, реч, пламенна и дълбоко прочувствена, която покърти всичките сърца.