Читать «Срещите ми с Любена Каравелов (Спомени)» онлайн

Иван Вазов

Срещите ми с Любена Каравелов

Спомени

Никога не се изличава из паметта ми тоя висок, приведен малко, с голяма глава и черна рунтава брада человек; виждам и сега тъмножълтото му татарско лице, с широко чело, с черни, умни, блестящи очи, дето светеше кротък поглед, с дебелите бърни и ироническа усмивка на тях, която даваше главното изражение на физиономията му.

Пръв път видях Любена в Букурещ на 1876 г. скоро след заминаването на Ботева с четата му за България. Отидохме при него заедно с пловдивския книжар г. Манчева, емигрант като мене. Тоя момент беше тъкмо един от най-тежките в живота на Каравелова. Аз отивах да навестя не Каравелова вожда и ръководителя на емиграцията, кумира на хъшовете, любимия и слушания народен трибун, окръжения с обаяние неукротим революционер, а Каравелова отхвърления, пренебрегнатия, почти мразения от емиграцията в Букурещ и в Румъния. По това време той бе изолиран, напуснат от предишните си обожатели и привърженици на идеите му. Въз името му се сипеха клюки и инсинуации. Тежки обвинения по неговата народнообществена деятелност, които аз нямах възможност ни да проверя, ни да оценя, бяха причинили това охладяване на тамошното общество към знаменития деятел. Между другите причини на това беше неговото странене от революционния кипеж, обхванал всичко по онова време, и пораслият престиж на Ботева, отишел да умре за свободата на България и приложил на дело проповедите си, когато Любен като че беше се отрекъл от своите, формулирани в прочутото му двустишие:

Свободата не ще екзарх — иска Караджата.

Защото още от миналата година Любен ненадейно бе прекратил в. „Свобода“, с който искаше свобода и революция, и подхванал хрисимото списание „Знание“, с което проповядваше наука и умствено повдигане. Той бе зарязал всяка революционна дейност тъкмо когато революцията, пламнала в Босна и Херцеговина, заразяваше вече и България, нащрек настръхнала, готова при първи позив да развее знамето на свободата. Кои бяха съкровените причини на тая еволюция у Каравелова, не знам, но то му бе повредило много. Емиграцията бе си позволила лесно да забрави големите прежни заслуги на Каравелова и бе обърнала всецяло погледа си към Ботева, който, ученик най-предан негов, после съперник, после враг, бе омагьосал с личността си и с младежкия си революционен плам умовете; а когато Ботев загина във Врачанския балкан, при „Волът“, положението на Любена стана съвсем незавидно. Неговото явно униние, което повечето считаха равнодушие към народните идеали, не му се прощаваше. И около него беше се образувала пустиня.

Но аз, пресен гост в Букурещ и чужд на местните страсти и недоразумения, отивах при Каравелова пълен с удивление към него, обладан от почит, що ми вдъхваше тоя светъл и обширен ум, този нервозен талант, този поет, този злъчен и силен критик, чиито съчинения гълтах жадно, доде бях в България.

Квартирата и печатницата на Любена бяха на един отстранен край на улица „Мошилор“. Влязохме с г. Манчева в една широка, тъмна и тъжна стая, дето всичко беше в голяма безредица, зле осветлявана през оплесканите прозорци, що гледаха на калната улица. Там ни посрещна Каравелов с разрошавена коса, облечен в синя блуза, нацапана, както и панталоните му, с типографско мастило.