Читать «Срещите ми с Любена Каравелов (Спомени)» онлайн - страница 2
Иван Вазов
Дотогава непознати с него, ние се срещнахме като добри познайници. Полето на литературата, в която той боравеше властно, като пълен господар, а аз едвам още пристъпях боязливо, като неуверен ученик, ни бе сближило. Той ме прие приветливо и просто. Неговата блага усмивка не падаше от лицето му през всичкото време на беседата ни. Той говореше непрестанно — като Ботева и той беше словоохотлив — със своя тъп, незвучен, ситен глас. Въпреки очакването ми да найда в него человек душевно угнетен, той беше весел. Засягаше всичките въпроси: политика, литература, събитията в България, с една голяма леснина и остроумие, пъстрейки речта си с нетърсени духовитости и глуми. Както и Ботев, той обладаваше изкуството да пленява събеседника си със своята жива, умна, лека реч. Само че поривитостта и жарът на Ботева у него се заместяха от благостта на характера и от природната простота и добродушие, които учудваха у безпощадния бичувач в „Знаеш ли ти кои сме?“.
Тия критически статии, печатани във всеки брой на „Знание“, бяха напоени със злъчен хумор и с отровен сарказъм против нещастните автори, които имаха злополучието да паднат под критическата стърга на Каравелова. Повечето от тях — бездарни или слаби стихотворци — замлъкваха завинаги под този удар. Защото авторитетът на Каравелова в областта на критиката беше неодолим, неоспоряван. Истина, той често се оставяше на личните си чувства и с еднаква лютина блъскаше онова, което беше бездарно и пошло, и онова, което трябва да се насърчи. Така той изливаше гнева си и на цариградското списание „Читалище“, и на браилското „Периодическо списание“, инициативи добри и достойни за подкрепа. В тях той не щадеше и не одобряваше почти нищо. Дриновите исторически изследвания в последното списание той наричаше „исторически дрипели“! Младите поети с туптящи от страх сърца очакваха отзива му за стихотворенията си и щом си зърнеха името в рубриката „Знаеш ли ти кои сме?“ — изпитваха чувството на человек, чиято глава е овряна в гилотината… Не ща да скрия, че и аз, който бях печатал вече първите си поетически опити в горните списания, с известна тревога разтварях всяка нова книжка на „Знание“ и погледвах в ужасното чистилище „Знаеш ли ти кои сме?“. Но Каравелов нищо не спомена за мене. По-после се научих от г. Велика Попов (сега живущ в Хасково,) че при появлението на „Борът“, когато някой си българин попитал Каравелова няма ли да ме „понакастри“, той отговорил кратко:
— Него трябва да го пазим.
Макар и весел на вид, Каравелов трябваше силно да страда от нравствената усамотеност, в която се намираше. Безграничното му честолюбие бе зле уязвено. Той се готвеше да напусне Букурещ и да иде в Белград, дето митрополит Михаил го бе поканил да живее в дачата на лозето му. Любен бързаше да се вдига и бе продал за нищожна цена на г. Манчева освен телата на „Знание“ всичките си издания: буквари, поучителни книжки и педагогически брошури, със списването на които бе се занимал през последните две години. Съобразителният г. Манчев, за да прокара по-лесно тия издания и за да ги тури в хармония с героическата епоха, беше им одрал кориците и турил нови с наименование
