Читать «Среднощният диамант» онлайн - страница 19

Аделейд приключи с разплитането на косата си:

— Не ми трябва поезия. Искам само любов. Някой, с когото мога да се почувствам мигновено свързана, щом го погледна. Някой, който е предопределен за мен, а аз — за него.

С горестна въздишка тя навлече един халат и изчезна през вратата, за да отиде в банята.

— Надявам се очакванията й да се снижат малко, докато стигнем там — казах. — Не искам да я видя наранена, когато я застигне реалността.

— Боже, ама ти си направо олицетворение на оптимизма. — Тамзин прокара четка през дългата си коса. — Още не бързай да отписваш щастието й.

— Не го отписвам — възразих. — Искам да е щастлива. Но тя е такава романтичка, а не знам дали това е реалистично. Искам да кажа, имаме два месеца да приемем предложение. Наистина ли мислиш, че ще се влюбим лудо в някого в това време?

— И по-странни неща са се случвали. Иска ми се. — Тя кимна към учебника по женски науки, който лежеше върху леглото на Аделейд. — Ще направи цялата тази работа много по-хубава.

— Е, аз не се стремя към романс. И не ме гледай така! Ти също никога не си пазила в тайна приоритетите си. Искаш най-богатия, най-успелия мъж, когото можеш да намериш, и именно това ще избереш независимо дали помежду ви има любов и привличане, или не. Аз ли? Не ми трябва най-богатият. Някой, който се е установил — и е готов да си развърже кесията — това е всичко, което искам. Това и уважение, разбира се. Тези са приоритетите ми. Може би ще е красив и може би ще ми е приятно да съм в леглото с него. Ако ли не, просто ще се примиря. Ето това е реалистично.

Шок изпълни кафявите очи на Тамзин и тя задържа четката във въздуха, забравена.

— Има реалистични неща, Мира, а има и потискащи. А това е просто… дори не знам. Ти чуваш ли се? Правиш го да звучи като домакинско задължение. Не мога да повярвам, че вече си се примирила с един студен брак.

Свих рамене. Не можех да обясня, че знаех със сигурност, че обикновено беше твърде лесно да изключиш чувствата си по време на нежелани аванси. Бях го правила много пъти, когато баща ми бе имал нужда от мен да разсейвам мъже, за да извършва мисиите си. Бях флиртувала. Бях им позволявала да ме докосват и да ме целуват. И… бях се чувствала напълно безстрастна. Наистина беше като поредното домакинско задължение.

— Просто искам да отида в Адория — казах най-накрая. Нито Тамзин, нито Аделейд знаеха за Лонзо. Не можех да издам на никого — дори не и на обичните си съквартирантки — че брат ми е издирван убиец в Осфро.

Тамзин направи гримаса:

— Е, аз също искам и да, права си, че ще предпочета успеха пред всичко друго, но все пак се надявам, че мога да изкопча и малко любов и страст. Не знаеш какво изпускаш.

— Знам. Е, донякъде.

— О?

— Целунах едно съседско момче няколко пъти в Сирминика и ми хареса. — За миг се насладих на тези спомени, на това как онези целувки бяха пробудили нещо в мен. — Заминах за Осфрид, преди нещата изобщо да стигнат отвъд целуването. Но понякога… ми се иска да беше имало нещо повече. Искам да кажа, ако ще се задоволя с брак с човек, когото чувствам по-скоро като дружелюбен съквартирант, би било хубаво поне да съм познавала какво е усещането да бъда с мъж… просто заради удоволствието от…