Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 82

— Онова, което е останало от него — рече. — Да не търсиш квартира, синко?

— Търся сведения — отвърна Сет, като се опита на свой ред да се усмихне приятелски и вежливо.

— Този свят е пълен с невежи; никой нищичко не ще да знае. Никой освен теб. Какво те интересува, млади човече?

— Познавате ли това място?

— Тук живея — отговори просякът. — Някога това беше моят затвор; днес е мой дом. Провидението беше щедро към мен.

— Били сте затворен в Кързън Форт? — попита Сет с нескрито удивление.

— Навремето допуснах някои големи грешки… и трябваше да си платя за тях — бе единственият отговор.

— Колко дълго останахте в този затвор, господине?

— До самия край.

— Значи сте били тук в нощта на пожара?

Просякът разтвори дрипите, които покриваха тялото му, и момчето с ужас видя пурпурните белези от изгаряне по гърдите и шията му.

— В такъв случай навярно ще можете да ми помогнете — продължи Сет. — Двама мои приятели са в опасност. Спомняте ли си един затворник на име Джавахал?

Старецът затвори очи и бавно поклати глава.

— Тук не се обръщахме един към друг с истинските си имена, синко — обясни той. — Името — също като свободата — беше нещо, което всички оставяхме на входа. Надявахме се, че ако го държим далеч от ужаса на това място, може би ще успеем да си го върнем на излизане — чисто и недокоснато от спомени. Естествено, нещата не ставаха така…

— Човекът, за когото говоря, е бил осъден за убийство — уточни Сет. — Бил е млад. Именно той е предизвикал пожара, който е унищожил затвора, а после е избягал.

Просякът го гледаше изненадан и донякъде развеселен.

— Предизвикал пожара ли? — възкликна недоверчиво той. — Пожарът започна в котелното помещение. Един маслен клапан се взриви. Аз бях извън килията си, изпълнявах трудовата си повинност. Това ме спаси.

— Но този човек е нагласил всичко — настоя Сет, — а сега иска да убие моите приятели.

Просякът скептично поклати глава, но после кимна.

— Може и така да е, синко, но какво значение има вече? Във всеки случай, аз не бих се тревожил за твоите приятели. Тоя Джавахал едва ли ще може да им навреди.

Сет сбърчи чело.

— Защо казвате това, господине? — смутено попита той.

Старецът се изсмя.

— Синко, в нощта на пожара бях по-млад и от теб. Всъщност бях най-младият в затвора. Този мъж, който и да е той, трябва вече да е прехвърлил стотака.

Сет разтри слепоочията си, напълно объркан.

— Почакайте, затворът не изгоря ли през 1916 г.?

— 1916-та? — разсмя се отново просякът. — Синко, да не си паднал от луната? Кързън Форт изгоря в утрото на 26 април 1857 г. Седемдесет и пет години минаха оттогава!

Зинал от изумление, Сет се вторачи в просяка, който го разглеждаше с любопитство и известна загриженост.

— Как се казваш, синко? — попита старецът.

— Сет, господине — отвърна момчето с мъртвешки бледо лице.

— Съжалявам, че не можах да ти бъда от полза, Сет.

— Напротив, помогнахте ми. Мога ли аз да направя нещо за вас?

Очите на просяка проблеснаха и устните му се извиха в горчива усмивка.

— Можеш ли да върнеш времето назад, Сет? — попита той, като се взираше в дланите си.