Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 65

Шиър погледна нагоре и се усмихна на брат си.

— Играеш ли шах, Бен? — попита тя.

Той не отговори.

— Бен не одобрява шаха — обясни Иън. — Според него това е вторият най-безполезен начин да се прахосва човешкият интелект.

— А кой е първият? — попита Шиър развеселена.

— Философията — отвърна Бен от наблюдателния си пост.

— Тъй рече Бен — тържествено заяви Иън. — Е, защо не слезеш вече? Останалите сигурно ще пристигнат всеки момент.

— Ще почакам — отвърна Бен, завърнал се отново сред облаците.

Той слезе половин час по-късно, когато Иън се бе задълбочил в обяснения на ходовете на коня. Тъкмо тогава Рошан и Сирадж се появиха на входа към двора. Малко след тях пристигнаха Сет и Майкъл и всички се събраха в кръг около огъня, стъкмен от Иън с последните сухи дърва, които държаха в едно покрито, защитено от дъждовете хале в задната част на Двореца. Лицата на седмината добиха бакърен оттенък от отблясъците на огъня, докато си предаваха от ръка на ръка шишето с вода, подадено от Бен. Водата не беше особено прясна, но поне не гъмжеше от болестотворни бактерии.

— Нямали да изчакаме Изабел? — попита Сирадж, видимо разтревожен от отсъствието на обекта на несподелената си любов.

— Тя може и да не дойде — рече Иън.

Всички го погледнаха изненадани. Той им предаде накратко разговора, който бе провел с Изабел същия следобед, и видя как лицата им помръкнаха. Когато приключи, Иън им напомни, че тя бе дала указания да споделят откритията си — със или без нея — и даде думата на първия, който бе готов да заговори.

— Добре — започна нервно Сирадж. — Ще ви разкажа какво открихме ние и после веднага ще отида да потърся Изабел. Само на тая дебела глава може да ѝ хрумне да тръгне на нощно разузнаване, сам-сама и без да ни каже къде отива. Как можа да я пуснеш, Иън?

Рошан се притече на помощ на Иън, слагайки ръка на рамото на Сирадж.

— С Изабел не се спори — напомни той. — Можеш само да я слушаш. Хайде, разкажи им за йероглифите и после двамата ще отидем да я търсим.

— Йероглифи ли? — попита Шиър.

Рошан кимна.

— Намерихме къщата, Шиър — обясни Сирадж. — По-точно, знаем къде се намира.

Лицето на девойката внезапно се озари и сърцето ѝ се разтуптя. Момчетата се приближиха до огъня и Сирадж извади лист хартия. На него най-хилавият представител на обществото „Чоубар“ бе преписал няколко стиха с характерния си почерк.

— Какво е това? — попита Сет.

— Стихотворение — отвърна Сирадж.

— Прочети го на глас — нареди Рошан.

Къщата мрачна на проклети души — туй е градът, що обичам. В нищета линеят те пред затворени за тях сърца и порти. Сянката на прежна слава е градът, що обичам, чезне той в здрача, на богатства продадени и души изтерзани обител печална. Кулата е той, издигната в несигурния ад на нашата съдба, на написано със кръв проклятие лъжовен чар, омая на големия мираж. Не обича никого тоз град, покой не знае — базар е той на моята тъга, танц на измами и безчестия…