Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 47

Бен се обърна с усмивка към приятелите си.

— Слушам.

— И тъй — подхвана Иън, — същината на онова, което искаме да ти кажем…

— Не го усуквай, Иън — намеси се Сет.

Момчето се извърна с цялата сдържана ярост, която флегматичната му природа позволяваше.

— Щом сте избрали мен за говорител, ще говоря както си искам. Ясно ли е?

Никой не дръзна да възрази и Иън се върна към задачата си.

— Мисълта ми беше следната: в общи линии смятаме, че нещо в цялата работа не се връзва. Ти ни каза, че господин Картър ти е разправил за някакъв престъпник, който се навъртал около сиропиталището и го нападнал. Престъпник, когото никой не е виждал, а от твоите обяснения изобщо не можем да проумеем мотивите му. Също така не разбираме защо господин Картър пожела да говори изрично с теб или защо ти разговаря с Банким, а не сподели с нас за какво. Сигурно си имаш причини да пазиш това в тайна и да го споделиш само с Шиър, или поне си мислиш, че имаш. Но, честно казано, ако зачиташ нашето общество и целите му, трябва да ни се довериш и да не криеш нищо от нас.

Бен се замисли над думите на Иън и обходи с поглед лицата на приятелите си, които кимаха в знак на съгласие.

— Ако съм скрил нещо, то е само защото мисля, че в противен случай бих могъл да изложа живота ви на опасност — обясни Бен.

— Основният принцип на това общество е да си помагаме при всякакви обстоятелства, а не просто да се развличаме с истории за призраци и да си плюем на петите при първия сигнал за тревога — възрази Сет сърдито.

— Това е сериозен клуб, а не някакъв дамски оркестър — добави Сирадж.

Изабел го плесна по тила.

— Ти да мълчиш! — скастри го тя.

— Добре — отстъпи Бен. — Един за всички и всички за един. Това ли искате? Тримата мускетари?

Един по един, всички кимнаха бавно, без да свалят очи от него.

— Тъй да бъде. Ще ви кажа всичко, което знам, а то не е много — рече Бен.

През следващите десет минути обществото „Чоубар“ чу пълната версия на неговия разказ, включително разговора с Банким и опасенията на бабата на Шиър. След това дойде ред на въпросите.

— Някой някога да е чувал за тоя Джавахал? — попита Сет. — Сирадж?

Енциклопедистът категорично отрече да е чувал нещо.

— Възможно ли е господин Картър да е имал някаква работа с такъв тип? Дали пък няма да се намери нещо в архивите му? — рече Изабел.

— Можем да проверим — отвърна Иън. — Засега най-важното е да поговорим с баба ти, Шиър, и да разплетем тази бъркотия.

— Съгласен съм — каза Рошан. — Да отидем да се видим с нея и после ще начертаем план за действие.

— Някакви възражения срещу предложението на Рошан? — попита Иън.

Единодушно „не“ отекна сред порутените стени на Среднощния дворец.

— Добре, да вървим.

— Момент — обади се Майкъл.

Приятелите се обърнаха да изслушат вечно мълчаливия виртуоз на молива, който пресъздаваше в образи историята на обществото „Чоубар“.

— Не ти ли хрумна, че всичко това може да има връзка със случката, която ни разказа тази сутрин, Бен? — попита Майкъл.

Бен преглътна на сухо. От половин час си задаваше същия въпрос, но не можеше да открие някакво свързващо звено между двете събития.