Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 46

Градът на дворците

В маранята на онзи горещ и влажен майски ден релефите и водоливниците по фасадата на тайното скривалище на обществото „Чоубар“ приличаха на восъчни фигури, изсечени с нож от незнайни ръце. Слънцето се бе скрило зад тежка пелена от пепелявосиви облаци, а от река Хугли се издигаше душна мъгла, която изпълваше улиците на Черния град като смъртоносни изпарения от отровно блато.

Бен и Шиър разговаряха зад две срутени колони в централния салон на старото имение, докато останалите чакаха на десетина метра от тях, като навремени им хвърляха крадешком подозрителни погледи.

— Не зная дали постъпих правилно, като скрих това от моите приятели — призна момчето. — Зная, че ще ми се разсърдят, пък и е против принципите на обществото „Чоубар“, но ако има дори далечна вероятност да ме преследва някакъв убиец — нещо, в което се съмнявам, — нямам намерение да ги замесвам в тази работа. Не искам да забърквам и теб, Шиър. Не мога да си представя какво общо има баба ти с всичко това и докато не открия каква е връзката, най-добре ще е тайната да си остане между нас.

Шиър кимна. Смущаваше я мисълта, че тайната, която двамата споделяха, по някакъв начин заставаше между Бен и другарите му, но същевременно си даваше сметка, че нещата можеха да се окажат по-сериозни от очакваното и се радваше, че тази връзка я сближава с него.

— И аз трябва да ти призная нещо, Бен — поде тя. — Тази сутрин, когато дойдох да се сбогувам с вас, не ми изглеждаше важно, но сега нещата са се променили. Снощи, докато се връщахме в къщата, където сме отседнали, баба ме накара да се закълна, че никога вече няма да разговарям с теб. Каза, че трябва да те забравя и че ако се опитвам да се сближа с теб, това може да завърши трагично.

Бен въздъхна, поразен от бързината, с която се увеличаваше пороят от неясни заплахи, свързани с неговата особа. Всички — освен него — като че ли знаеха някаква страшна тайна, която го превръщаше в белязана карта, носител на нещастия. Първоначалното му недоверие бе преминало в безпокойство, а накрая и в открито раздразнение от цялата секретност.

— Какво обяснение ти даде баба ти за тези думи? — попита той. — Снощи ме видя за пръв път и не мисля, че поведението ми ѝ е дало основание да разправя такива нелепици.

— Според мен това няма нищо общо с поведението ти — отвърна Шиър. — Тя беше уплашена от нещо. Нямаше гняв в думите ѝ, само страх.

— Е, ще трябва да изнамерим нещо друго освен страха, ако искаме да разберем какво става. Още сега ще отидем да се срещнем с нея.

Момчето се отправи към мястото, където чакаха останалите членове на обществото „Чоубар“. Лицата им издаваха, че са разисквали темата и са стигнали до някакво решение. Бен се досещаше кой ще бъде изразителят на неизбежния протест. Всички погледи се обърнаха към Иън, който подбели очи и въздъхна.

— Иън има нещо да ти каже — заяви Изабел. — От името на всички ни.