Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 34

Всяко кътче, всяка стая, всеки цвят и предмет са описани с такива подробности, каквито няма да намериш дори в архитектурен план. Тази част се казва „Моята къща“. И третата, озаглавена „Моят ум“, е просто сбирка от къси разкази и басни, които баща ми е съчинявал още от юношеството си. На мен любима ми е историята, дала заглавието на книгата. Съвсем кратка е и ще ви я разкажа…

В стародавни времена Калкута била поразена от страшен мор, който погубвал децата. Жителите на града все повече застарявали и постепенно изгубили всяка надежда за бъдещето. За да поправи бедата, Шива поел на дълъг път в търсене на цяр. Докато странствал по света, срещнал множество опасности и трудности. Дълги години те го държали далеч от дома и когато най-сетне се прибрал в Калкута, открил, че всичко се е променило. В негово отсъствие от другия край на света пристигнал магьосник със странен цяр, който успял да продаде на жителите на твърде висока цена: душата на всяко здраво дете, родено от този ден нататък.

Ето какво видели очите на Шива: там, където преди имало само кирпичени колиби сред джунглата, сега се издигал голям град — толкова голям, че не можел да се обхване с поглед и границите му се губели в хоризонта. Град от дворци. Запленен от зрелището, решил да приеме човешка форма и да обходи улиците, предрешен като просяк, за да опознае новите жители, децата, родени благодарение на чудодейния цяр — сега техните души принадлежали на магьосника. Ала голямо разочарование очаквало Шива.

Седем дни и седем нощи обикалял просякът из улиците на Калкута, тропал по вратите на дворците, но те се затръшвали под носа му. Никой не желаел да го изслуша. Хората се глумели с него и го презирали. Докато бродел отчаян из огромния град, открил нищетата, мизерията и мрака, стаени в човешките сърца. Такава безмерна тъга го обзела, че последната нощ решил да напусне завинаги своя град.

Докато се отдалечавал, заплакал и — без да забележи — оставил след себе си диря от сълзи, която чезнела в джунглата. Призори сълзите на Шива се превърнали в лед. Когато хората осъзнали какво са сторили, поискали да скътат ледените сълзи в едно светилище, за да поправят грешката си. Ала те се топели в ръцете им една подир друга и жителите на града никога повече не видели лед.

От този ден насетне страшна жега се стоварила като бич върху града и боговете завинаги му обърнали гръб, оставяйки го на духовете на мрака. Малкото мъдри и праведни люде, останали в него, се молели ледените сълзи на Шива отново да паднат от небето и да премахнат проклятието, превърнало Калкута в обречен град…

— От всички истории на баща ми винаги съм обичала най-много тази. Тя е навярно най-простичката, но съдържа същината на всичко, което той е означавал и все още означава за мен. И аз като хората от прокълнатия град, които трябва да плащат за грешките от миналото, чакам деня, в който сълзите на Шива ще ме облеят и ще ме освободят от самотата ми. А дотогава ще мечтая за онази къща, която баща ми е построил най-напред в съзнанието си, а след години — някъде в северната част на града. Зная, че съществува, въпреки че баба ми винаги е отричала. Без тя да се досеща за това, мисля, че баща ми е описал в книгата си мястото, където е възнамерявал да построи дома някой ден — тук, в Черния град. През всички тези години съм живяла с надеждата да обиколя този дом и да разпозная всичко, което вече знам наизуст — библиотеката, стаите, креслото в работния кабинет…