Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 33

Карлос Руис Сафон

Прекосиха градината през тесен тунел, прокаран в гъсталака, който водеше право към парадния вход на къщата. Лек ветрец поклащаше листата на храстите и свиреше между каменните арки на Двореца. Бен се обърна и погледна към Шиър, ухилен от ухо до ухо.

— Как ти се струва? — попита той, видимо горд от щабквартирата на групата.

— Ами… различен е от това, което си представях — предпазливо отвърна Шиър, боейки се да не охлади ентусиазма на момчето.

— Страхотен е — поправи я Бен и продължи напред, без да си прави труда да се вслушва в други преценки за обаянието на сградата.

Шиър се усмихна вътрешно и се остави да я водят. Мислеше си колко хубаво би било, ако бе познавала тези юноши и това място през годините, когато им бе служило за убежище и храм. Тайнствените руини излъчваха онази аура на вълшебство и блянове, свойствена за смътните спомени от ранните години на живота. Нямаше значение, че това бе последната нощ; Шиър изгаряше от желание да плати встъпителната такса за почти разтуреното общество „Чоубар“.

— Моята тайна — поде момичето — е всъщност историята на баща ми. Двете са неразривно свързани. Не го познавах лично и нямам други спомени за него освен онова, което съм научила от баба ми и от неговите книги и бележници. И все пак, колкото и да ви се види странно, той е човекът, когото съм чувствала най-близък на тоя свят. Въпреки че е умрял, преди да се родя, сигурна съм, че ще ме чака до деня, в който ще се съберем и най-сетне ще се уверя, че е точно такъв, какъвто съм си го представяла: най-добрият човек, който някога се е раждал.

Не се различавам много от вас. Не съм израснала в сиропиталище, но така и не узнах какво е да имаш дом. Като изключа баба ми, рядко се случваше да общувам с някого повече от месец. Живеехме по влаковете, в чужди къщи, на улицата — без посока, без домашно огнище, към което да можем да се върнем. През всички тези години единственият ми приятел бе баща ми. Както ви казах, въпреки че си бе отишъл от тоя свят, научих всичко, което знам за него, от книгите му и от спомените на баба ми.

Майка ми починала при раждането ми и трябваше да живея с покрусата от това, че нямам спомен за нея. Създала съм си представа за личността ѝ само чрез бащините ми писания. От всички тях, включително трактатите по инженерство и дебелите томове, които никога не успях да разбера, най-любима ми беше една малка книжка с разкази, наречена „Сълзите на Шива“. Баща ми я написал, когато още нямал трийсет и пет години. Тъкмо планирал прокарването на първата железопътна линия в Калкута и разработвал революционен проект за гара от стомана, която мечтаел да построи в града. Едно малко издателство в Бомбай отпечатало само шестстотин бройки от книгата, но баща ми не получил дори рупия за труда си. Имам една бройка — малко черно томче, на чийто гръб със златни букви пише: „Сълзите на Шива“ от Л. Чандра Чатърджи.

Книгата е от три части. В първата е развил идеите си за нова нация, изградена върху духа на прогреса, основан на технологията, железницата и електричеството. Нарекъл я е „Моята страна“. Втората част описва един приказен дом, който е смятал да построи за себе си и семейството си в бъдеще, щом спечели жадуваното богатство.