Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 25

— Съвсем не — отвърна лаконично. — Кажи ѝ да се качи. Ще я приема.

Банким го гледаше изненадано и за миг Картър си помисли, че някогашният му ученик ще му зададе въпрос, който не би искал да чуе. Но в крайна сметка асистентът само кимна и излезе от кабинета, като затвори безшумно вратата. Две минути по-късно Ариами Бозе влезе в личния храм на Томас Картър и свали воала, който покриваше лицето ѝ.

* * *

Бен наблюдаваше внимателно момичето, което чакаше търпеливо под аркадата на главния вход на „Св. Патрик“. Появилият се отново Банким бе дал на възрастната дама знак да го последва, а тя на свой ред с недвусмислено авторитетни жестове бе наредила на младата си спътница да я чака до вратата като каменна статуя. Жената очевидно бе дошла да се срещне с Картър и тъй като светският живот на директора беше доста скромен, Бен реши, че едно среднощно посещение от мистериозна красавица — независимо от възрастта ѝ — трябва да се причисли към графата неочаквани събития. Той се усмихна и се съсредоточи отново върху девойката. Висока и стройна, тя носеше семпли, но необичайни дрехи, които изглеждаха ушити от човек с неповторим личен стил и очевидно не бяха купени от някой базар в Черния град. Лицето ѝ, което Бен не можеше да види ясно от мястото си, имаше меки черти, а бледата кожа сякаш излъчваше сияние.

— Има ли някой вкъщи? — прошепна Иън в ухото му.

Без да мигне, Бен само посочи с глава към момичето.

— Почти полунощ е — добави Иън. — Имаме сбирка в Двореца след няколко минути. Последно заседание, не забравяй!

Приятелят му кимна с отсъстващо изражение.

— Минутка само — каза той и тръгна решително към момичето.

— Бен — извика Иън след него. — Не сега, Бен…

Бен не му обърна внимание. Любопитството да разкрие загадката бе по-силно от протоколните тънкости на обществото „Чоубар“. Залепил на лицето си ангелската усмивка на образцов ученик, той се насочи право към девойката. Тя го видя да се приближава и сведе поглед.

— Здравей! Аз съм асистентът на господин Картър, директора на „Св. Патрик“ — подхвана въодушевено момчето. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Всъщност не. Твоят… колега вече заведе баба ми при директора.

— Баба ти? Разбирам. Надявам се, че работата не е сериозна. Искам да кажа, че вече е полунощ и се чудех дали не се е случило нещо.

Момичето се усмихна едва-едва и поклати глава. Бен ѝ върна усмивката. Гостенката не беше лесна плячка.

— Казвам се Бен — учтиво рече той.

— Шиър — представи се тя, поглеждайки към вратата, сякаш очакваше баба ѝ да се появи всеки момент.

Бен потри ръце.

— Е, добре, Шиър. Докато моят колега Банким отвежда баба ти в кабинета на господин Картър, аз навярно мога да ти предложа нашето гостоприемство. Шефът много държи да се отнасяме вежливо към посетителите.

— Не си ли малко младичък за асистент на директора? — попита Шиър, като избягваше погледа му.

— Младичък ли? Поласкан съм, но за жалост ще трябва да призная, че съвсем скоро ще навърша двайсет и три.

— Изобщо не ти личи — отвърна Шиър.

— Семейна черта — поясни Бен. — Кожата ни е устойчива на стареене. Представи си само, всички взимат майка ми за моя сестра, когато вървим заедно по улицата.