Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 24

— Може ли да я задържа, Майкъл? — попита тя.

— Защо пък ти? — възрази Сет.

Бен сложи ръка на рамото на жилавото бенгалско момче и го изгледа кратко и многозначително.

— Нека я задържи — тихо рече той.

Сет кимна и Бен го потупа с обич по гърба. В същия миг забеляза с крайчеца на окото си една елегантно облечена възрастна дама, придружавана от момиче на приблизително тяхната възраст. Двете тъкмо бяха влезли в двора на „Св. Патрик“ и явно отиваха към главната сграда.

— Да не се е случило нещо? — прошепна Иън до него.

Бен бавно поклати глава.

— Имаме гости — отвърна, без да откъсва очи от жената и момичето. — Или нещо такова…

* * *

Когато Банким почука на вратата му, Томас Картър вече знаеше, че има посетители, защото бе видял жената и спътничката ѝ през прозореца, докато наблюдаваше празненството в двора. Запали настолната лампа и покани асистента си да влезе.

Банким беше млад мъж с изразени бенгалски черти и жив, остър поглед. Бе израснал в сиропиталището и се бе върнал в него — вече като учител по физика и математика, — след като бе преподавал няколко години в различни училища в провинцията. Щастливата развръзка на неговата история бе едно от изключенията, които крепяха духа на Картър година след година. За директора нямаше по-голяма награда от тази — да види Банким като възрастен, който образова други младежи в същите класни стаи, в които сам бе седял преди време.

— Простете за безпокойството, Томас — рече Банким. — Но долу има една дама, която иска непременно да говори с вас. Казах ѝ, че не сте тук и че днес имаме празник, но тя не ще да чуе. Настоява много енергично, да не кажа по-силна дума.

Озадачен, Картър погледна първо асистента си, а после и часовника.

— Вече е почти полунощ. Коя е тази жена?

Банким сви рамене.

— Нямам представа, но съм сигурен, че няма да си тръгне, докато не я приемете.

— Не каза ли какво иска?

— Помоли ме само да ви предам това — отвърна Банким и му подаде малка лъскава верижка. — Каза, че ще разберете какво значи.

Картър взе верижката и я разгледа на светлината на настолната си лампа. Беше златен медальон — кръг, изобразяващ луна. Трябваха му няколко секунди, за да се сети откъде познава този образ, но после споменът избухна в паметта му. Директорът затвори очи и усети как стомахът му бавно се сви на топка. Притежаваше един твърде подобен медальон, скрит в кутията, която пазеше под ключ в стъкления шкаф на кабинета си. Медальон, който не бе виждал от шестнайсет години.

— Проблем ли има, Томас? — попита Банким, видимо разтревожен от промяната, която бе забелязал в изражението му.

Директорът на приюта се усмихна едва-едва и поклати глава, прибирайки верижката в джоба на ризата си.