Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 27

— Напротив, знам — рече накрая. — Хайде, заведи ме при тая твоя лимонада.

* * *

Когато Банким — не без известно колебание — ги остави насаме в кабинета, Картър си наля малка чаша бренди и предложи друга на посетителката. Ариами му отказа и го изчака да седне в креслото си с гръб към големия прозорец, под който младежите все още празнуваха, без да подозират за ледената тишина, възцарила се в тази стая. Директорът едва накваси устни с алкохола и погледна въпросително старата дама. Времето не бе накърнило властните ѝ черти и очите ѝ все още горяха с онзи вътрешен огън, с който Картър бе запомнил жената, която преди цяла вечност бе съпруга на най-добрия му приятел. Двамата дълго се гледаха, без да продумат.

— Слушам ви — рече най-сетне Картър.

— Преди шестнайсет години се видях принудена да ви поверя живота на едно момченце, господин Картър — поде Ариами тихо, но твърдо. — Това бе едно от най-трудните решения, които някога съм взимала, и добре зная, че през изминалите години не сте излъгали доверието ми. През цялото това време не пожелах да се намеся в живота на момчето, защото си давах сметка, че никъде другаде няма да е по-добре, отколкото тук, под вашата закрила. Никога не ми се удаде възможност да ви благодаря за стореното.

— Просто изпълних дълга си — отвърна директорът. — Но едва ли това е поводът, по който сте дошли в този късен час.

— Ще ми се да беше така, но познахте — за друго съм дошла — рече Ариами. — Животът на момчето е в опасност.

— Бен.

— Това е името, което сте му дали. На вас, господин Картър, дължи всичко, което е станал, всичко, което е научил. Но има нещо, от което вече не можем да го предпазим нито вие, нито аз: миналото.

Стрелките на часовника на Томас Картър се събраха отвесно, сочейки полунощ. Той пресуши чашата с бренди и погледна през прозореца към двора. Отвън Бен разговаряше с някакво момиче, което директорът не познаваше.

— Както казах одеве, слушам ви — повтори той.

Ариами се поизправи в креслото, скръсти ръце в скута си и заговори…

* * *

— Цели шестнайсет години съм бродила из тази страна в търсене на убежища. Преди две седмици, докато се възстановявах от болест в дома на едни роднини в Делхи, където бях отседнала за месец, пристигна писмо, адресирано до мен. Никой не знаеше и не би могъл да знае, че аз и внучката ми се намираме там. Когато отворих писмото, вътре имаше само празен лист хартия без нито една буквичка, написана на него. Отначало помислих, че е станала грешка или някой е решил да се пошегува. После разгледах плика — имаше щемпел от пощенската служба на Калкута. Мастилото беше размазано и не се виждаше добре, но все пак успях да разчета датата: 25 май 1916 г.

Прибрах писмото, което явно бе пътувало шестнайсет години из Индия, за да стигне вратата на дома, до който само аз имах достъп, и не го погледнах отново до тази вечер. Уморените ми очи не ми бяха изиграли лоша шега — действително това бе датата, която бях видяла на неясния печат, но нещо друго се бе променило. Празният лист хартия сега съдържаше един ред, написан с червено мастило — толкова прясно, че се размаза върху порестата хартия, щом го докоснах с пръсти. „Вече не са деца, стара жено. Върнах се да си взема своето. Махни се от пътя ми.“ Тези думи прочетох в писмото, преди да го хвърля в огъня.