Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 22

Карлос Руис Сафон

— Заплащането не е лошо, пък и харесвам децата. Наистина ли няма да слезете?

Картър бавно поклати глава.

— Не искам да им развалям празника — обясни той. — А и няма да понеса още някоя от своеобразните шеги на Бен.

— Бен се е кротнал тази вечер — каза Вендела. — Тъгува, предполагам. Момчетата вече връчиха билета на Иън.

Лицето на директора грейна. Членовете на обществото „Чоубар“ (чието засекретено съществуване, противно на всички предвиждания, бе добре известно на Картър) от месеци събираха пари, за да купят на приятеля си Иън билет за кораб до Саутхамптън; искаха да му го връчат като прощален подарък. Иън от години изразяваше желание да следва медицина и Картър — по предложение на Бен и Изабел — бе писал до редица английски училища писма, в които даваше добри препоръки за момчето и ходатайстваше да му отпуснат стипендия. Уведомлението за стипендията бе пристигнало преди година, но цената на пътуването до Лондон надхвърляше всички очаквания.

Този проблем предизвика различни реакции: Рошан предложи да ограбят кантората на една корабна компания, която се намираше на две пресечки от сиропиталището. На Сирадж му хрумна да организират томбола. Картър изтегли една сума от оскъдните си лични спестявания, а Вендела последва примера му, но пак не беше достатъчно.

В крайна сметка Бен реши да напише пиеса в три действия, озаглавена „Призраците на Калкута“ (фантастична галиматия, в която умираха всички, че дори и сценичните работници). Главната роля на героинята лейди Уиндмеър бе поверена на Изабел, останалите от групата изпълняваха второстепенни роли, а с една особено бомбастична сцена се нагърби самият Бен. Пиесата бе представена в различни училища в града и въпреки че бе посрещната хладно от критиката, пожъна забележителен успех сред своята публика. В резултат на това бе събрана останалата сума, с която трябваше да се финансира пътуването на Иън. След този дебют Бен се развихри в пламенен панегирик за комерсиалното изкуство и за безпогрешния усет на публиката да разпознава шедьоврите.

— Иън се просълзи, когато му връчиха подаръка — каза Вендела.

— Той е чудесен момък, малко неуверен в себе си, но наистина чудесен. Ще оползотвори добре билета и стипендията — гордо рече Картър.

— Питаше за вас. Искаше да ви благодари за помощта.

— Нали не сте му казали, че съм дал пари от собствения си джоб? — попита директорът разтревожено.

— Казах му, но Бен ме опроверга, като заяви, че сте изхарчили целия тазгодишен бюджет, за да погасявате дълговете си от комар — отбеляза сестрата.

Глъчката от празненството все така ехтеше в двора. Картър се навъси.

— Това момче е същински дявол. Ако бездруго не си тръгваше оттук, лично щях да го изхвърля.

— Но вие го обожавате, Томас — разсмя се Вендела, надигайки се от креслото. — И той го знае.

Тя се отправи към вратата, но на самия праг се обърна. Не се предаваше лесно.

— Защо не слезете все пак?

— Лека нощ, Вендела.

— Скучен старец, това сте вие!

— Хайде да не зачекваме темата за възрастта, че ще се видя принуден да изоставя кавалерския тон…