Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 118

— Защо ми разказвате всичко това? — попита Бен, който се потеше обилно, но потта му изсъхваше почти мигновено заради задушаващата жега, бълвана от котлите.

— Този град бил дом на едно божество, наречено Дидона — царица, която предала тялото си на огъня, за да умилостиви гнева на боговете и да се очисти от греховете. Тя обаче се завърнала и станала богиня. Такава е силата на огъня. Същата сила поддържа и феникса, могъщата огнена птица, от чийто полет се разгарят пламъците.

Джавахал погали машинарията на смъртоносното си творение и се усмихна.

— Аз също се възродих от пепелта и като Катон възнамерявам да посея с огън съдбата на моя род, за да го залича завинаги.

— Вие сте луд — прекъсна го Бен. — Особено ако си мислите, че ще можете да се вселите в мен, за да останете жив.

— Кои са лудите? — попита Джавахал. — Онези, които съзират ужаса в сърцата на себеподобните си и търсят покой на всяка цена? Или онези, които се преструват, че не виждат какво се случва около тях? Светът, Бен, принадлежи на безумците или на лицемерите. Няма други породи на лицето на земята и ти ще трябва да избереш едната от тях.

Бен го изгледа продължително и за пръв път му се стори, че вижда у него сянката на човека, който някога е бил баща му.

— А ти коя избра, татко? Коя избра, когато се завърна, за да посееш смърт сред малцината, които те обичаха? Забрави ли собствените си думи? Забрави ли разказа, който си написал? Онази история за сълзите на Шива, които станали на лед, когато се върнал у дома и видял, че всички са се продали на пътуващия магьосник? Навярно можеш да отнемеш и моя живот, както си постъпил с всички, пресекли пътя ти. Това вече няма голямо значение. Но преди да го сториш, кажи ми очи в очи, че ти не си продал душата си на магьосника като всички останали. Кажи ми го с ръка на това огнено сърце, в което се криеш, и аз ще те последвам до самия ад.

Джавахал тежко спусна клепачи и бавно кимна. В лицето му като че ли настъпваше постепенна промяна и погледът му помръкна сред жежките изпарения, унил и сразен. Това бе погледът на голям ранен хищник, който се оттегля да умре в сенките. И тази внезапна уязвимост, която Бен зърна само за секунди, го разтърси по-силно от всички предишни превъплъщения на изтерзания призрак. Защото в този образ, в това лице, опустошено от болката и огъня, Бен вече не виждаше духа на убиец, а само печалното отражение на баща си.

За миг двамата се вгледаха един в друг като стари познати, изгубени сред мъглите на времето.

— Вече не знам дали аз написах тази история, или някой друг го е сторил, Бен — рече най-сетне Джавахал. — Вече не знам дали спомените ми са действителни, или съм ги сънувал. Нито пък знам дали сам извърших престъпленията си, или те бяха дело на други ръце. Какъвто и да е отговорът на тези въпроси, знам, че никога не ще мога да напиша отново история като тази, която си спомняш, нито да разбера значението ѝ. Аз нямам бъдеще, Бен. Нямам и живот. Това, което виждаш, е просто сянката на една мъртва душа. Вече не съм нищо. Човекът, който бях, твоят баща, умря преди много време и отнесе със себе си всичко, което може да съм сънувал. И ако не смяташ да ми дадеш душата си, за да живея в нея цяла вечност, то поне ми дай покой. Защото сега само ти можеш да ми върнеш свободата. Ти дойде да убиеш някого, който вече е мъртъв, Бен. Удръж си на думата или се съедини с мен в мрака…