Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 106

— Сет?

Фигурата на стола не помръдна дори мускул. Иън отиде до ръба на вагонетката и скочи вътре, но пътникът остана все така неподвижен. Момчето измина мъчително бавно разстоянието, което го делеше от него, и спря на няколко сантиметра от стола.

— Сет? — промълви отново.

Изпод качулката се разнесе странен звук, подобен на скърцане на зъби. Стомахът на Иън се сви на топка. Приглушеният звук се повтори. Момчето хвана качулката, преброи наум до три, после зажумя и я дръпна.

Когато отново отвори очи, едно ухилено лице на шут се взираше в него с изцъклен поглед. Качулката падна от ръцете на Иън. Куклата имаше бяло като порцелан лице, а върху очите ѝ бяха нарисувани два големи черни ромба; долните им върхове бяха удължени и се стичаха по бузите като катранени сълзи.

Гротескният арлекин механично заскърца със зъби. Иън го огледа и се помъчи да схване какъв замисъл се криеше зад този ексцентричен номер. Протегна предпазливо ръка към лицето на фигурата, търсейки механизма, който пораждаше движението.

С котешка пъргавина дясната ръка на робота сграбчи неговата. Докато момчето се усети, лявата му китка се оказа уловена в чифт белезници, другият край на които беше закачен за ръката на марионетката. Иън се задърпа с всички сили, но напразно — арлекинът бе здраво закрепен за вагонетката и единственият резултат бе, че пак скръцна със зъби. Момчето се бореше отчаяно. Когато най-сетне разбра, че не ще може да се освободи без чужда помощ, вагонетката се раздвижи отново, но този път назад, към тъмното гърло на тунела.

* * *

Бен се спря в пресечната точка на два тунела и за миг се замисли дали вече не бе минал веднъж оттам. Откак бе навлязъл в тунелите на Джитърс Гейт, това тревожно усещане често го спохождаше. Извади една от кибритените клечки, които използваше със строга пестеливост, и я драсна леко в стената, за да я запали. Околният сумрак се озари от топлата светлина на пламъчето и той можа да разгледа свръзката между тунела, набразден от релсите, и широката вентилационна шахта, която го пресичаше отвесно.

Изведнъж струя прашен въздух угаси пламъка и Бен отново се озова в онзи свят на сенки, в който явно не стигаше доникъде, независимо в коя посока вървеше. Вече подозираше, че се е изгубил; ако навлезеше още по-навътре в този сложен подземен свят, може би щяха да му трябват часове или дори дни, за да излезе оттам. Здравият разум го съветваше да се върне обратно по същия път към главния участък от гарата. Колкото и да се стараеше да си начертае мислена картина на лабиринта от тунели със заплетената му система от вентилационни шахти и съединителни коридори, не можеше да се отърси от абсурдното подозрение, че цялата конструкция се движеше около него. Опитите да изпробва нови маршрути в тъмното вероятно щяха само да го върнат в изходната точка.