Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 104

Момчето се обърна и видя силуета на приятеля си, наведен над един отрязък от голяма метална греда.

— Майкъл — повтори той объркано, — въобразявам ли си, или тази греда наистина се движи?

Майкъл си помисли, че Рошан също е вдишвал зловонните изпарения твърде дълго. Вече се канеше да напусне окончателно тази зона, когато изведнъж в другия край на етажа се разнесе силен трясък. Двете момчета се спогледаха мигновено. Трясъкът проехтя отново, но този път усетиха движение и видяха как нещо под тинята стремглаво се понесе към тях, оставяйки диря от отломки и мръсна вода, чиито пръски се разбиваха в ниския таван. Без да губят дори секунда, Майкъл и Рошан се завтекоха към изхода. Приведени, бързаха с всички сили, като си проправяха път през тинята и водата.

Едва бяха изминали няколко метра, когато потопеният предмет ги подмина с голяма скорост, описа рязък завой и пак се устреми към тях. Двете момчета се разделиха и побягнаха в противоположни посоки, опитвайки се да отвлекат вниманието на нещото, което ги преследваше така неумолимо. Създанието, скрито под тинята, се раздели на две половини, всяка от които се впусна в шеметно преследване на момчетата.

Останал без дъх, Майкъл се обърна да провери дали все още го преследват. В този миг се спъна в някакво стъпало, скрито под тинята, и падна в цял ръст в зловонните води. Когато се измъкна и отвори смъдящите си очи, една колона от кал бавно се издигна пред него като фигура от топъл шоколад, изливан от невидима делва. Майкъл се опита да се изправи, но ръцете му се хлъзнаха и той остана прострян в лепкавата каша.

Фигурата от кал протегна две дълги ръце с нокти, извити като големи метални куки. Момчето гледаше с ужас как зловещият голем постепенно се оформи — от торса му изникна глава, на чието лице се очертаха огромни челюсти със зъби, дълги и остри като ловджийски ножове. Изведнъж фигурата се втвърди и изсъхналата глина изпусна облак пара. Майкъл се надигна и чу как глината запращя, а по повърхността ѝ плъзнаха стотици пукнатини. Процепите по лицето бавно се разшириха, разкривайки огнените очи на Джавахал. Сухата глина се превърна в мозайка от ситни късчета, които бързо опадаха. Джавахал сграбчи момчето за гърлото и го придърпа към себе си.

— Ти ли си художникът? — попита той, като го вдигна във въздуха.

Майкъл кимна.

— Добре — каза Джавахал. — Имаш късмет, синко. Днес ще видиш такива неща, че ще имаш сюжети за картини до края на живота си. Разбира се, стига да живееш достатъчно дълго, за да ги нарисуваш.

В това време Рошан тичаше към изхода, а вените му сякаш пламтяха от прилива на адреналин. Когато от аварийния изход го деляха само два метра, скочи и падна ничком върху чистата, незамърсена с тиня повърхност на разпределителния коридор. Изправи се и първият му порив бе да продължи да бяга, докато не усети, че малко остава сърцето му да се пръсне. Инстинктът, който бе придобил през годините си на уличен крадец в градската джунгла на Калкута, преди да постъпи в „Св. Патрик“, още не бе угаснал.