Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 101

— Винаги се боим от това, което най-много прилича на нас. Но не се тревожи — успокои я той. — Не съм я приготвил за теб.

С тези думи взе малка кутия от червено дърво и сложи змията в нея. Шиър задиша по-спокойно, когато отровната гадина се скри от погледа ѝ.

— Какво ще правите с нея?

— Нали ти казах, че смятам да изиграем една малка игра — обясни Джавахал. — Тази вечер имаме гости и трябва да се погрижим да не скучаят.

— Какви гости? — попита девойката, като се молеше Джавахал да не потвърди най-лошите ѝ опасения.

— Излишен въпрос, скъпа Шиър. Запази своята любознателност за действително важните въпроси, като например: ще доживеят ли нашите приятели да видят зората? Или: за колко време целувката на малката ни приятелка ще спре сърцето на преливащ от здраве шестнайсетгодишен младеж? Реториката ни учи, че това са смислени и добре построени въпроси. Ако не умееш да се изразяваш, Шиър, значи не умееш да мислиш. А ако не умееш да мислиш — загубена си.

— Тези думи са на баща ми — каза Шиър с обвинителен тон. — Той ги е написал.

— Значи двамата с теб четем едни и същи книги. Какво по-добро начало за едно вечно приятелство, драга моя?

Момичето изслуша малката реч на похитителя си, без да откъсва очи от червената дървена кутия, в която бе затворена аспидата. Представяше си как люспестото тяло се гърчи вътре. Джавахал повдигна вежди.

— Е, сега ще трябва да ме извиниш — ще те оставя за малко, за да довърша приготовленията за посрещането на нашите гости. Имай търпение и ме чакай. Ще си струва.

И той отново сграбчи Шиър и я помъкна към малка стаичка с тясна врата, прокарана в една от стените на тунела; навремето там бяха съхранявали разни приспособления за смяна на железопътните стрелки. Джавахал блъсна девойката вътре и остави червената кутия в краката ѝ. Шиър го погледна умоляващо, но той затръшна вратата в лицето ѝ и я остави в непрогледен мрак.

— Пуснете ме да изляза, моля ви!

— Много скоро ще те пусна, Шиър — прошепна гласът му от другата страна на вратата. — И тогава нищо не ще ни раздели.

— Какво ще направите с мен?

— Смятам да заживея в теб, Шиър. В ума ти, в душата и в тялото ти. Преди да съмне, твоите устни ще бъдат мои, а очите ти ще виждат това, което виждам аз. Утре ще постигнеш безсмъртие, Шиър. Кой би могъл да иска повече?

Момичето изстена в мрака.

— Защо правите това? — попита отчаяно.

Джавахал се умълча за миг.

— Защото те обичам, Шиър… А нали знаеш поговорката: винаги убиваме онова, което обичаме най-силно.

* * *

След чакане, което сякаш се проточи безкрайно, Сет най-после се появи в началото на платформата, опасваща горната част на залата. Иън въздъхна с облекчение.

— Защо те нямаше толкова време? — провикна се той.

Гласът му отекна в стените, създавайки странната илюзия, че води диалог със собственото си ехо. Слабите им надежди да останат незабелязани, докато извършват претърсването, стремително се изпаряваха.

— Не е лесно да се стигне дотук — извика Сет в отговор. — Това място е такъв лабиринт от коридори и тъмни проходи, че сигурно само в египетските пирамиди е по-зле. Жив късмет е, че не се загубих.