Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 100

— Това е Огнената птица — изрече Джавахал, застанал до нея. — Моето друго аз.

— Моят баща е построил тази машина… — промълви Шиър. — Нямате никакво право да я използвате. Вие сте просто един крадец и убиец.

Джавахал я изгледа замислено и облиза устни.

— Що за свят сме изградили, в който дори невежите не могат да бъдат щастливи? — рече той. — Събуди се, Шиър.

Девойката се обърна и го изгледа презрително.

— Вие сте го убили… — заяви тя с пламнали от омраза очи.

Устните му се изкривиха в гротескна гримаса. Миг по-късно Шиър осъзна, че той се смееше. Джавахал я бутна леко към парещата стена на вагона и насочи обвинително пръст към нея.

— Стой там и не мърдай — заръча ѝ той.

После отиде до пулсиращата машина и сложи дланите си върху нажежената повърхност на котлите. Ръцете му прилепнаха към метала и момичето долови миризмата на опърлена кожа и ужасния съскащ звук на горяща плът. Джавахал бавно отвори уста и сякаш погълна облаците пара, които се носеха във вагона. После се обърна с усмивка към потресеното момиче.

— Страх ли те е да си играеш с огъня? Тогава да поиграем на нещо друго. Не бива да разочароваме приятелите ти.

Без да дочака отговор, остави машината и отиде до другия край на вагона, откъдето взе голяма ракитова кошница. Сетне се приближи до Шиър, а по устните му играеше обезпокоителна усмивка.

— Знаеш ли кое животно най-много прилича на човека? — приветливо попита той.

Момичето поклати глава.

— Виждам, че образованието, което ти е дала баба ти, е по-оскъдно, отколкото очаквах. Никой не може да замени един баща…

Джавахал отвори кошницата и бръкна вътре. Очите му святкаха злобно. Когато извади ръката си, държеше в юмрук лъскавото извиващо се тяло на змия. Аспида.

— Тази твар най-много прилича на човека. Тя пълзи и си сменя кожата, когато ѝ е изгодно. Краде и изяжда малките на други видове в собствените им гнезда, но е неспособна да излезе срещу тях в честна борба. Присъщо ѝ е да се възползва от всеки шанс, за да нанесе смъртоносното си ухапване. Има достатъчно отрова само за едно ухапване и после ѝ трябват часове, за да се възстанови, но съществото, което е клъвнала, е обречено на бавна и сигурна смърт. Докато отровата се разнася из вените на жертвата, сърцето ѝ бие все по-бавно, докато накрая спре. При цялата си лошотия това малко зверче има известен вкус към поезията, също като човека. Но за разлика от него, то никога не би нападнало себеподобните си. Това е грешка, не мислиш ли? Може би затова аспидата често изпада дотам, че да служи за улично развлечение на факири и зрители; все още не е достигнала висотата на венеца на творението.

Джавахал протегна влечугото към Шиър и тя уплашено се притисна до стената. Той се усмихна доволно, виждайки ужаса в очите ѝ.