Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 98

— Стани и ме последвай — нареди той.

Шиър се подчини хрисимо и го остави да я поведе. Но щом тъмният силует се отдалечи на няколко метра сред отломките във вагона, тя побягна в обратната посока толкова бързо, колкото ѝ позволяваха схванатите ѝ мускули. Прекоси вагона като обезумяла и се хвърли към вратата, която водеше към малка открита платформа, свързана със следващия вагон. Хвана почернялата стоманена дръжка и я натисна с всички сили. Металът стана податлив като грънчарска глина и Шиър видя с изумление как се превърна в пет заострени пръста, които я сграбчиха за китката. Вратата бавно се заогъва навътре, докато накрая прие формата на блестяща статуя, а върху гладкото ѝ лице се появиха чертите на Джавахал. Коленете на Шиър се подкосиха и тя се просна пред него. Джавахал я вдигна във въздуха и девойката видя сдържаната ярост в очите му.

— Не се опитвай да бягаш от мен, Шиър. Много скоро двамата с теб ще станем едно същество. Аз не съм твой враг. Аз съм бъдещето ти. Съюзи се с мен, инак с теб ще се случи ей това.

Той вдигна от пода една счупена кристална чаша, обви я с пръсти и стисна с все сила. Чашата се стопи в юмрука му и между пръстите му закапаха едри капки течно стъкло, които при падането си образуваха пламтящо огледало сред отломките на пода.

Джавахал пусна Шиър и тя рухна на няколко сантиметра от димящото огледало.

— А сега прави каквото ти кажа.

* * *

Сет коленичи да разгледа една блестяща локва на пода в централната част на гарата. Докосна течността с върха на пръстите си. Беше гъста, възтопла и имаше плътността на разлято олио.

— Иън, ела да видиш това — повика го Сет.

Иън се приближи и коленичи до приятеля си. Той му показа пръстите си, изцапани с лепкавото вещество. Иън натопи показалеца си в локвата, потърка го в палеца, за да провери гъстотата, и накрая го помириса.

— Това е кръв — заключи бъдещият лекар.

Сет внезапно пребледня и побърза да избърше ръката си в крачола на панталона.

— Дали е от Изабел? — попита той, като отстъпи назад от локвата и се опита да овладее обзелото го гадене.

— Не зная — отвърна Иън объркан. — Прясна е или поне така изглежда.

Сетне се изправи и огледа пода около широкото тъмно петно.

— Няма никакви следи наоколо. Нито пък стъпки — промълви той.

Сет го погледна, без да разбира напълно значението на тази забележка.

— Който и да е загубил толкова кръв, не би могъл да отиде далече, без да остави диря, дори и някой друг да го влачи — обясни Иън. — Просто няма логика.

Обмисляйки тази теория, Сет обиколи локвата и установи, че наистина нямаше отпечатъци от стъпки или други следи в радиус от няколко метра. Двамата приятели се спогледаха озадачено. Изведнъж сянка от колебание се мярна в очите на Иън и Сет тутакси улови мисълта, която бе хрумнала на другаря му. Двамата бавно вдигнаха глави и погледнаха към свода, който се издигаше над тях в мрака.

Докато се взираха в сенките на огромната зала, очите им се спряха на един голям кристален полилей, окачен в центъра. На едно от разклоненията му, завързано с дебело бяло въже, висеше тяло, увито в проблясваща наметка, и леко се поклащаше в празното пространство. И двамата преглътнаха на сухо.