Читать «Среднощна корона» онлайн - страница 175

Нищо.

Каол изчака още миг, преди да удари вратата с рамо. Веднъж. Втори път. Ключалката се строши, вратата се отвори, а зад нея се показа празната спалня.

- Богове! - възкликна Дориан.

Гобленът на стената бе отместен и разкриваше тайна врата, която водеше към тъмен каменен тунел.

Ето как бе излязла, за да убие Грейв!

Дориан изтегли меча от ножницата си.

- В съня ми казаха да намеря тази врата.

Принцът пристъпи напред, но Каол го спря с една ръка. По-късно щеше да мисли за пророческите му сънища. Много по-късно.

- Няма да слизаш долу.

- Върви по дяволите! - блеснаха очите на Дориан.

Вместо отговор от вътрешността на тунела долетя гърлено ръмжене, което завибрира в костите им. Последваха го човешки писък и пронизителен лай.

Без да мисли, Каол се затича към тунела.

Бе тъмно като в рог и капитанът едва не се преби, но Дориан, който тичаше зад него, бе взел свещ.

- Стой горе! - заповяда му Каол, докато продължаваше да се спуска. Ако имаше време, щеше да заключи Дориан в гардероба, вместо да подлага живота на престолонаследника, но...

Какво, по дяволите, бе изръмжало? Лаят му бе познат. Лапичка. И щом Лапичка бе долу...

- Бях изпратен тук - каза Дориан, като продължаваше да го следва. Каол прескачаше по две и три стъпала и почти не чу думите на принца. Дали писъкът не бе неин? Бе прозвучал като от мъж. Кой още можеше да е долу?

Синя светлина озари основата на стълбите. Какво бе това?

В следващия миг мощен рев разтърси древните камъни. Той не можеше да е излязъл от човешко гърло, нито от това на Лапичка. Но какво...

Така и не бяха открили създанието, което бе избивало шампионите. Убийствата просто бяха престанали. Но раните, които бе видял по труповете... Не. Селена трябваше да е жива!

„Моля ви“ - обърна се Каол към всички богове, които можеха да го чуят.

Озова се на площадката и намери три портала. Синята светлина идваше от този вдясно.

Двамата се затичаха натам. Как можеше такава огромна пещера да бъде забравена? И от колко време Селена бе знаела за нея?

Слязоха по витото стълбище. Засия нова зеленикава светлина. Когато завиха, видяха...

Просто не знаеше какво да гледа. Към дългия коридор, в който сияеше арка от зеленикави символи или към... света, който се виждаше от арката, разкрила земя на мъгла и скали.

Или към Арчър, който се бе свил на отсрещната стена и монотонно напяваше думи на някакъв странен език от книга, която бе отворил.

Или към проснатата на пода Селена.

Или към чудовището - високо жилаво създание, което определено не беше човек. Не и с тези ненормално дълги пръсти, завършващи с нокти, с бяла сбръчкана кожа или разтворена паст, която разкриваше зъби като на риба. Не и с млечнобелите нашарени със синкави вени очи.

Или към Лапичка, която стоеше настръхнала, ръмжеше и не пускаше чудовището да приближи стопанката му, макар да бе още съвсем младо кученце с голяма кървяща рана на задната лапа.

Каол прецени за секунди съществото, отбеляза си наум всеки негов детайл, а също и околния терен.

- Бягай! - изкрещя той на Дориан. А след това нападна чудовището.

49

Тя не си спомняше нищо, освен че бе замахнала два пъти с меча си, а после Лапичка бе полетяла към съществото. Гледката я бе разсеяла и демонът бе успял да преодолее защитите и. Дългите му бели пръсти я сграбчиха за косата и блъснаха главата и в стената.