Читать «Среднощна корона» онлайн - страница 174

Каол не можеше да заспи. Взираше се в завивката на леглото си, спомняше си завещанието на бюрото на Селена. Не можеше да спре да мисли за него. Бе се оставил да го изрита от покоите си, без да u каже какво означава то за него. Може би заслужаваше омразата u, но тя трябваше да знае, че той не иска парите u.

Трябваше да я види. За достатъчно дълго, че да u обясни.

Прокара пръст по белега на бузата си.

Шумът от стъпки в коридора го накара да стане от леглото. Когато някой затропа по вратата, той почти се бе облякъл. Човекът от другата страна успя да почука още веднъж, преди Каол да отвори вратата, с кинжал, скрит зад гърба си.

Той сведе острието в мига, в който видя мокрото от пот лице на Дориан, но не го прибра. Не и след като видя паниката в очите му и меча, който принцът стискаше.

Каол знаеше, че човек трябва да се доверява на инстинкта си. Не мислеше, че хората са оцелели толкова дълго, без да развият сетива, които да им подскажат кога нещо не е наред. Това не бе магия. Просто... шесто чувство.

И то каза на Каол всичко, още преди Дориан да си отвори устата.

- Къде? - попита направо капитанът на стражата.

- Спалнята u - отвърна Дориан.

- Разкажи ми всичко - заповяда Каол и се забърза из стаята си.

- Не знам, но мисля... че е в беда.

Каол вече си обличаше ризата и туниката, след което обу ботушите и взе меча.

- Каква беда?

- Ами такава, дето ме кара да идвам посред нощ точно при теб, а не при другите стражи!

Това можеше да означава всичко, но Каол разбираше, че Дориан е прекалено умен и прекалено наясно, че неподходящите думи могат да бъдат чути от не когото трябва. Усети напрежението в тялото му миг преди принцът да хукне и го хвана за туниката.

- Тичането - прошепна Каол - привлича нежелано внимание.

- Но аз вече изгубих прекалено много време, като дойдох тук - отвърна Дориан, обаче забави ход и се изравни с бързата, но спокойна крачка на Каол. С тази скорост щеше да им отнеме пет минути, докато стигнат до покоите u. Ако не ги забавеха.

- Някой ранен ли е? - попита тихо Каол, като се опита да запази дишането си спокойно, да остане съсредоточен.

- Не знам - отвърна Дориан.

- Не ми помагаш! - сопна се Каол. С всяка следваща крачка му бе по-трудно да удържа гнева си.

- Сънувах - отвърна Дориан толкова тихо, че само той можеше да го чуе, - че тя е в беда. Че може да си навреди ужасно. - Каол почти спря, но Дориан го каза с такава увереност... - Мислиш ли, че съм искал да дойда при теб? - каза, без да го поглежда.

Каол не отговори, но ускори крачка колкото може, без да привлича нежеланото внимание на слугите и стражите на пост. Когато стигнаха вратите на покоите u, усещаше как ударите на сърцето му отекват в цялото му тяло. Каол дори не почука и едва не отнесе вратата, когато нахлу вътре, следван по петите от престолонаследника.

Не почука и на вратата на спалнята u. Бравата обаче не помръдна. Вратата бе заключена.

Той я блъсна.

- Селена? - почти изръмжа името u. Потисна паниката, която се надигна в него, докато се ослушваше за следи от беда. - Селена!