Читать «Среднощна корона» онлайн - страница 168

Каин бе призовал ридерака и без Ключ на Уирда. Нехемия бе казала, че има заклинания, с които да отвориш временен портал, колкото да пропуснеш нещо да премине. Щом Каин бе успял да го направи, а Селена бе способна да парализира същество от катакомбите и да запечата врата... не можеше ли да отвори портал към един друг свят?

Сърцето и се сви. Ако имаше светове за мъртвите, в които те живеят в мир или мъчение, кой щеше да каже дали тя не може да се свърже с Нехемия? Можеше да го направи. Независимо от цената. Щеше да е само за миг - колкото да я попита къде са скрити Ключовете на краля, как да намери третия, както и какво още знае.

Можеше да го направи.

Трябваше и да каже и още нещо. Истина, която имаше нужда да признае. И едно последно сбогом, за което не и бе дадена възможност.

Селена отново свали Дамарис от стойката му.

- Морт, колко време може да остане отворен един портал?

- Каквото и да си мислиш, каквото и да си решила да направиш, спри се.

Селена обаче вече излизаше от гробницата. Той не разбираше - не можеше да я разбере. Тя бе губила, губила, губила. безброй сбогувания и бяха отказани. Не и този път - не и ако беше способна да промени нещата, дори и само за няколко минути. Този път всичко щеше да бъде различно.

Трябваха и „Ходещите мъртви“, още един-два кинжала, няколко свещи и пространство - повече пространство от това, което гробницата можеше да и предложи. Чертежите на Каин бяха заели доста голяма площ. Имаше огромен коридор на горното ниво на тайните тунели - коридор, завършващ с врати, които никога не бе смеела да отвори. Бе широк и с висок таван. С достатъчно място, за да изрече заклинанието там.

Достатъчно място, в което да отвори портал към отвъдното.

Дориан знаеше, че сънува. Бе застанал в древна каменна зала, която никога не бе виждал. Пред него се бе изправил висок воин с корона. По някакъв начин бе позната на Дориан, но не тя, а очите на мъжа го накараха да замръзне. Те бяха като неговите - сапфирени и блестящи. Но приликите свършваха до тук. Мъжът имаше дълга до раменете тъмнокафява коса, почти жестоко лице с остри черти и бе с една педя по-висок от Дориан. И изглеждаше като... крал.

- Принце - рече той и златната му корона засия. В очите му имаше нещо диво, все едно кралят бе прекарал повече време в пущинаците, отколкото между тези мраморни стени. - Трябва да се събудиш.

- Защо? - попита Дориан и гласът му съвсем не прозвуча като на принц. По сивите камъни блестяха странни зеленикави символи, подобни на тези, които Селена бе изрисувала в библиотеката. Какво бе това място?

- Понеже граница, която не трябва да бъде пресичана, е на път да бъде нарушена.

Целият замък е в опасност, както и животът на приятелката ти.

Гласът не бе строг, но Дориан осъзна, че може и да стане такъв, ако го провокира. Което не изглеждаше много трудно, предвид древната необузданост, арогантност и предизвикателство в очите на краля.

- За какво говориш? - попита Дориан. - Кой си ти?

- Не си губи времето с безсмислени въпроси. - Да, кралят не си поплюваше. -Трябва да идеш в покоите и. Има врата, скрита зад гоблен. Тръгни по третия коридор надясно. Върви сега, принце. Или ще я загубиш завинаги.