Читать «Сребърна пустиня» онлайн - страница 2

— Няма ли най-после да се научиш да броиш до двайсет и осем!

— Владе, ама нали нищо… Владко, миличък, кажи ми, че нищо не е станало.

— Нищо не е станало.

— Абсолютно сигурен ли си?

— Абсолютно.

Жената-мечта се обърна изведнъж, сякаш беше чула глас или друг сигнал, достъпен само за нейните съвършени сетива. Заслуша се, после затича обратно.

— Ти не можеш да бъдеш абсолютно сигурен — каза Мариана. — Никога няма сто процента сигурност… Това го пише в списанието…

— Разкарай се!

Прекрасните устни на жената-мечта се разтвориха в лъчезарна усмивка. Погледът й се изпълни с надежда и се устреми напред, насам, към Владо. Стройното й тяло се изпъна като струна, сякаш ще разчупи омразното стъкло, което ги разделя и да се спаси в прегръдките му от омразната пустиня.

Мариана взе дистанционното и изключи видеото.

— Защо го изключи? — сепна се Владо.

— Изключва ми се.

— На мен пък ми се гледа!

— Това изобщо не ме интересува.

Владо скочи, направи няколко разгневени крачки из хола и посегна към цигарите, но Мариана го изпревари, взе от масичката целия пакет и се зае да ги къса една по една.

— Аз за какво съм те довела тука? — каза тя. — Да гледаш видео ли?

Владо занемя. Няколко секунди я гледа втрещено, после седна обратно във фотьойла и каза:

— Я си гледай работата.

— Какво каза?

— Да ти промия ли ушите?

— Мисля, че си позволяваш прекалено много.

— Как така ти ще ми казваш дали ще гледам или няма да гледам?! Ти нямаш право…

— Имам — прекъсна го Мариана. — DVD — то го купиха МОИТЕ родители.

— Да не са го купували!

— Така ли?

— Точно така.

— Ами тогава защо искаш да гледаш?

— Притрябвало ми е попиканото ви DVD!

— Браво бе! Може би не ти е притрябвал и попикания НИ апартамент? Може би баща ми не трябваше да те назначава в попиканата СИ Агенция? Може би изобщо не трябваше да те измъквам от попиканото ти село…

— Нищо не ща! — скочи Владо. — Вече нищо не ща от вас! Не мога да ви понасям!

— Че какво толкоз сме ти направили?

— Всичко ми взехте!

— Какво толкова сме ти взели, бе? — изсмя се Мариана. — Какво си имал, че да ти го вземем?

Той се сви на канапето и скри лице в шепи. После вдигна глава и я погледна:

— Какво правя тука?

— Папкаш ни паричките — ухили се Мариана.

— Ако имах свои, веднага щях да се махна.

— Да, ама нямаш.

— Нямам… Моля ти се, остави ме да си гледам филма и няма да има проблем — примирително каза Владо.

— Няма да те оставя — поклати глава Мариана, — не искам да те оставя.

Владо се хвърли към нея и дръпна от ръцете й дистанционното, но тя се изскубна и го хвърли в аквариума. Разхвърчаха се пръски, Владо бръкна между златните рибки, избърса потъналото дистанционно във фланелката си и натисна копчето, но телевизорът си остана тъмен и ням.

Мариана го прегърна откъм гърба, докосна с устни шията му и прошепна:

— Владенце, миличък… Не ми се сърди, моля те! … Нали не си се сърдиш?

Тя плъзна ръка по косата му, но той се обърна, стисна до болка ръката й над лакътя, изви я назад, почти прилепи лицето си до нейното и процеди:

— Ще давате и ще си траете! Гадове!

Той я пусна рязко и хукна през хола. Тя залитна, отхвръкна настрани, но се съвзе бързо и се спусна след него. Той изскочи на балкона и се прехвърли през парапета.