Читать «Сребърна пустиня» онлайн

Юлиана Златкова

Сребърна пустиня

Вятърът полюшна сребърните дюни, те плавно се плъзнаха напред и се подгониха една-друга, а върху морето от пулсиращи песъчинки се открои прекрасна млада жена.

Мариана отмести поглед от екрана, въздъхна и се облегна на коленете на Владо.

— Стига с това видео — прозя се тя. — Скучно ми е.

Беше се отпуснала върху персийския килим пред масичката с телевизора и видеото.

— Мога ли да си взема едно бонбонче?

Владо се наведе напред в креслото и кимна. Мариана протегна ръка към бонбониерата, но се поколеба.

— Няма ли да напълнея?

— Няма — небрежно подхвърли Владо.

— Ама аз изядох вече два.

Владо впи очи в телевизора, където великолепната жена вдигна ръка, изстреля бляскава ракета и се огледа.

— Този ще ми е третият — отново въздъхна Мариана.

Тя си поигра с ресните на покривката, сплете от тях плитка, захвана втора, но се отказа и решително посегна към бонбониерата и си избра най-големия бонбон.

Жената-мечта беше замръзнала в очакване.

Владо си взе цигара и трескаво щракна със запалката. Мариана сложи ръка на коляното му и го погали. Шоколадовият бонбон се беше стопил между устните й. Дори цигарата не направи по-малко мъчителна мисълта за жената-мечта, изоставена сама в сърцето на сребърната пустиня. Владо отмести ръката на жена си и тръсна пепелта направо на килима.

Мариана въздъхна за трети път.

Сигналната ракета примига и отчайващо самотна се спусна към синкавите пясъци на враждебната планета.

— Защо пушиш? — попита Мариана.

— Ще станеш сто кила! — сопна се Владо. — Ако искам, мога изобщо да не пуша.

— Защо пушиш тогава?

— Защото ми се пуши.

— Аз пък ще ям, докато стана толкова дебела, че за теб да няма място в апартамента.

Помощ не идеше отникъде. Пустинята остана безмълвна.

Мариана си хапна още един бонбон.

Владо придърпа към себе си кристалната купа, взе си шепа семки и си ги изсипа в устата направо с люспите, без да откъсва поглед от екрана. Сърцето му се сви. Никой ли нямаше да спаси жената-мечта? Той изплю люспите в шепа и съкрушен ги остави на покривката. Мариана ги събра и ги сложи в пепелника. Владо лапна още една шепа. Тя бутна пепелника към него и обхвана с ръце коленете му.

— Владко, извинявай, аз няма повече…

Царствена и величествена мечтаната жена тръгна към далечния и непостижим хоризонт.

— Владенце, не ми се сърди, аз просто искам да си поговорим… Дали оня ден не е станало нещо, а?

— Кой ден? — меланхолично попита Владо, завладян от безгранична тъга.

— Ами… онази вечер…

Красива, нежна и безпомощна, жената-мечта продължаваше да се отдалечава сред равнодушните гонещи се пясъци. Те всеки миг можеха да я погълнат, да я затрупат, да я задушат и да оставят от нея само едно сияние в сърцето на Владо.

— Владе…

— Какво да е станало?

— Ами… нещо…

— Какво бе?

Той толкова се ядоса, че чак я погледна. Спомни си, че правиха секс оня ден, изсумтя и пак се втренчи в телевизора.

Мариана го погали по бузата.

— И да е станало, какво от това? — озъби се той.

— Нищо, ама… Понеже нали си бяхме говорили сега да не забременявам, да си поживееме, млади сме… Нали, Владе?