Читать «Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))» онлайн - страница 28

Докато се унасяше, стиснал карабината в ръка, Мартин размишляваше за момичето Ира, което се държеше така уверено на чуждата планета. И тъкмо преди да заспи, най-накрая успя да формулира неприятната мисъл, която го терзаеше през последното денонощие.

В стаята на Ира Полушкина не беше видял нищо, което да предизвика учудването му. В дневника й и в писмата й намери само онова, което можеше да се очаква от дневник и писма на седемнайсетгодишна девойка. Таткото с рядко по руските географски ширини име беше обрисувал дъщеря си напълно точно.

А такива неща не се случват.

Никога!

Мартин издиша със съскане през стиснатите си зъби, изразявайки досадата си. Все пак го бяха прекарали. Той още не знаеше точно как, но вече беше решен да си изясни ситуацията докрай.

С тази сериозна мисъл уважаващият себе си човек Мартин заспа.

4.

Надничащото иззад хоризонта слънце го завари да се приготвя за път. Още в станцията беше нагласил часовника си, обикновен и надежден „Касио-Турист“, на времето на Библиотека, и той го събуди преди разсъмване. Когато съвсем се развидели, вече беше потеглил. Спокоен ход, засилване, прескачане на канала… Спокоен ход, засилване… Сянката му се стелеше пред него, плашеше рибата в каналите миг преди скока и служеше като прост, надежден ориентир. Скоро тя се сви, плъзна се към краката му и той започна да поглежда по-често към компаса. Усещаше, че наближава селището.

И все пак навлезе в Енигма неочаквано. Селището се оказа съвсем мъничко — не повече от двайсетина палатки, разположени много нагъсто, по няколко на островче. Две жени, облечени с дълги басмени рокли, разпалваха огън от пресовани на брикети сухи водорасли. Те реагираха спокойно на приближаването му — само едната надникна в голяма оранжева палатка, каза нещо и се върна към работата си.

Мартин забави крачка и се приближи към жените. Цялото човешко население на Библиотека се отличаваше с бронзов тен, но тези готвачки изглеждаха мургави по природа. Той реши, че във вените им тече кръвта на северноамериканските индианци.

— Мир вам! — извика Мартин и вдигна ръце за поздрав.

— Мир и на теб — отговори една от жените, усмихна се и кимна към палатката. — Отиди при директора, пътнико.

— Може би искаш да похапнеш? — добави втората.

Мартин поклати глава и тръгна към жилището на директора. В палатката беше неочаквано прохладно — приятна дреболия след дотегналото му слънце. Подът беше покрит със сухи водорасли, очевидно същите, каквито горяха и в огъня. В ъгъла едно мургаво тъмнокосо детенце си играеше с ярки пластмасови кубчета, но Мартин му се стори по-интересна играчка и то пъхна пръстче в устата си и се вторачи в него.

Директорът седеше на сглобяем пластмасов стол пред сглобяема пластмасова масичка. Пред него имаше включен ноутбук, по пода бяха разпилени изписани листове и разпечатки. Директорът беше над четирийсетте и за разлика от жените, беше облечен само с шорти. По телосложение приличаше повече на лекоатлет, а не на учен, но тракаше по клавиатурата на ноутбука бързо и умело.