Читать «Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))» онлайн - страница 10

Дисплеят потъмня и се изключи.

И нищо друго не се промени.

Нищо, освен планетата, на която се намираше.

Мартин вдигна раницата си от пода и тръгна към вратата. Зад гърба му компютърната конзола плавно изчезна в пода, отстъпвайки мястото си на вече съвсем архаична конструкция — стотици оцветени ръчки върху три роторни колела от лъскав черен ебонит. Това означаваше, че към Портала идва извънземен. А Мартин, съвсем случайно, знаеше какъв точно е той.

Натъкна се на гедара в коридора, след втората шлюзова врата. Висока фигура, несъразмерна от човешка гледна точка. Почти човешко лице, само че с прекалено раздалечени очи и ушни миди с геометрично правилна форма на полуокръжност, като в рисунките на малките деца. Сива кожа и напълно обикновени червени устни, открояващи се със страшничката си кървава багра. Пищно облекло с яркочервени и небесносини цветове. Иззад рамото му се подаваше ръкохватката на ритуален меч, вълнообразен и тънък, направен не от метал, а от съединени разноцветни каменни нишки.

Гедарът кротко сведе глава в поклон.

Мартин учтиво му кимна в отговор.

Разминаха се. Гедарът тръгна към Портала, към своите ръчки и роторни колела, а Мартин прекоси широкия коридор и излезе от станцията на улица „Гагарин“.

Някога това е било едно от най-приятните и тихи места в Москва. По времето на съветската империя тук са снимали филми, предназначени да показват красотата на столицата. Освен това тук са се заселвали големците. Може би и на пазителите мястото бе харесало, макар че кой може да знае какви са мотивите им? Във всеки случай преди десет години точно тук беше паднал зародишът на Портала, за да избута небрежно встрани уютните сгради и за три дни да се превърне в Станция.

От този момент насетне никой не би си изкривил душата да нарече това място тихо.

Московската станция беше една от най-големите на Земята. Пазителите или бяха решили да не се затормозяват с архитектурни проучвания, или по този начин искаха да изразят мнението си за столичното строителство, но Станцията се оказа и най-уродливата на планетата. Няколко огромни бетонни купола, безпорядъчно струпване от кубове, произволно разхвърляни прозорци с тъмни огледални стъкла; кулата на фара, висока почти сто метра, но при това — изградена от същия зърнест неугледен бетон, с глупава беседка най-отгоре, откъдето проблясваше фарът. На покрива на един от кубовете имаше площадка за кацане на летящите чинийки — пазителите ги използваха рядко, но винаги имаха по един-два апарата, приготвени за всеки случай. По периметъра на Станцията, върху разтопения асфалт, преминаваше изработена от керамични плочки бяла ивица — границата. Зад нея имаше ниски решетъчни заграждения и милиционерска будка. Само на входа нямаше ограда и пазителите на реда, макар и да стояха на постовете си, не спираха желаещите да влязат.

Мартин постоя на място, оглеждайки се. Пръскаше ситен студен дъждец, въпреки че според календара още преди месец беше започнало лятото. Зад периметъра се мотаеха зяпачи, деца и градските откачалки. Затова пък заради лошото време журналистите бяха съвсем малко. Под дъжда подгизваха няколко групички с лозунги: „Пазители, идете си вкъщи!“, някакъв солиден на вид мъж държеше плакат с надпис: „Галче, върни се!“. Мартин го помнеше добре: той дежуреше пред Станцията вече трети месец. Появяваше се след пет часа, издигаше срещу равнодушните стени плаката си, в девет го навиваше прецизно и си тръгваше. Изглежда, мъжът също го позна, защото кимна едва забележимо.