Читать «Смъртни врагове» онлайн - страница 194

— По дяволите!

Шофьорът овладя колата и спря до тротоара. Всички знаеха какво се е случило. Вълната от терористични действия, за които бяха гледали по телевизията и слушали по сутрешните новини, най-накрая бе помела и националната столица.

— Мамка му! — изстена полицаят с мустачките. Той изскочи от колата и се обърна към прочутия купол на Капитолия. От прозорците се сипеха счупени стъкла, но сградата изглеждаше незасегната.

Джеръми се извиваше на седалката, борейки се с белезниците и меката тапицерия, за да може да види настъпилата трагедия, която бе решил, че е предотвратил.

— Адам две-десет, до Адам четири — викаше шофьорът в микрофона си. Брат му трябваше да е някъде там, сред гъстия сиво-бял дим. — Адам две-десет, до Адам четири!

Но отговор не идваше.

Цялото движение около тях спря. Хората наизскачаха от колите си, зяпнали с отворена уста ужасната гледка. Стотици работили до късно чиновници от Конгреса, местни жители, клиенти на баровете и отиващи на прием лобисти тичаха надолу по Индипендънс авеню като бясно стадо подплашени животни.

— Боже господи! — изстена отново ченгето.

Джеръми реши, че той има предвид взрива, но след това забеляза близо до себе си познатия шевролет. И оръжието.

Кейлъб се изравни с тях и насочи пистолета през прозореца на колата. Стреля два пъти така естествено, сякаш просто питаше за посоката. Ченгетата се строполиха мъртви. Преди Джеръми да реши какво да прави, Кейлъб скочи, издърпа го от колата и го метна в готовия да потегли шевролет.

— Мислех си, че никога няма да се появиш — каза Джеръми.

Едноокият албинос мълчеше. Очевидно не му се говореше.

— Добре дошли в Маунт Уедър, госпожо вицепрезидент — поздрави любезно Бийчъм един полковник от военновъздушните сили, като се опитваше да надвика шума на спиращите пропелери на хеликоптера. Двама агенти от Сикрет Сървис я поведоха към очакващата я черна бронирана лимузина. По-младият носеше багажа й: предварително готова чанта с дрехи за няколко дни и старото й дипломатическо куфарче.

— Благодаря, полковник — викна тя в отговор. Перките на хеликоптера постепенно спряха, но снегът продължаваше да се носи на вихри. — Надявам се, че вътре ще е по-топло!

Така и беше. Беше топло и доста зрелищно. Минути след като преминаха през големия три на девет метра източен портал на базата, вицепрезидентът се оказа в един подземен град, който надхвърляше досегашните й представи. Централният тунел на подземието се спускаше надолу, в недрата на планината към една огромна изкуствено създадена пещера и се разклоняваше непрекъснато на многобройни странични тунели, изпълнени с десетки празни сгради — някои от които на три етажа. Напомняше й на мравуняк.

— Поразително — беше всичко, което тя можа да каже, докато колата продължаваше напред.

— Сигурно е така, госпожо — каза полковникът. — Подготвени сме да поддържаме двеста души за най-малко шейсет дни. В кратък срок можем да увеличим капацитета на базата до две хиляди. Разполагаме с всички комуникации, отличен медицински център за възстановяване и най-новите апаратури за отчитане на всички постъпващи данни.