Читать «Смъртни врагове» онлайн - страница 193

— Къде е Кейлъб?

Траск заговори по телефона, преди да отговори на шефа си.

— Още е на Капитолийския хълм, следим го на юг по „Индипендънс“. Като че ли се опитва да не изпуска от очи Джеръми.

— Г-н Мичъл — обади се женски глас през сложна аудио система, предназначена да идентифицира гласа на търсения човек и да го изолира от излишните шумове.

— Какво има?

— Имате посетител, сър. Госпожица Мално.

— Прати я тук — каза Мичъл.

Той долови погледа на Траск.

— Тя вече знае — каза Мичъл.

Траск кимна и се върна към телефонните си разговори.

— Казвам ви, че исках да ме арестувате! Толкова ли не можете да го допуснете? — Джеръми се опитваше да убеди двамата полицаи в своя план, след като го бяха арестували и го бяха набутали безцеремонно в задната част на патрулната кола.

— Негър, а? — попита саркастично ченгето с тънките мустачки. — Има ли още в Америка толкова неграмотни хора, които да използват тази дума?

— Седях върху тонове силно експлозивно вещество, а зад гърба ми се беше лепнала цяла шайка бели убийци и расисти — настояваше на своето Джеръми. — Какво друго можех да направя?

— Можеше да почнеш с това: „Имам нужда от помощ, офицер“ — намеси се шофьорът. Той го иронизираше и говореше с акцента на Чичо Том. — Би се изненадал, като разбереш какво можем да свършим, ако си размърдаме мозъците — нищо че сме цветнокожи.

Той изви врат, за да погледне назад към Индипендънс авеню, където бе останала бомбата на колела с невредим детонатор. Надяваше се, че Елис не би пропилял едно УРР за толкова случайна цел. Ако беше прав, полковникът щеше да изчака, докато нещата се успокоят, а после щеше да изпрати друг шофьор, за да си прибере камиона — бомба.

— Вижте, не ме интересува какво ще правите с мен — рече Джеръми. — Но ви казвам: този камион е пълен с амониев нитрат и нафта. АНФО. Същото лайно, което Тим…

— Какво знаеш за АНФО? — попита шофьорът, който изостави подигравателния тон.

— Вече ви казах! Аз съм агент на ФБР, работещ под прикритие, и наблюдавах как онези задници забъркват взривната смес в един автосервиз на Тринайсета улица.

— Да вземем да се отбием там, а? — предложи мъжът с мустачките.

— Защо ще си правите излишен труд? — опитваше се да ги убеди Джеръми. — Просто кажете на някой от вашите колеги да се покатери и да надникне в барабана на бетоновоза. Всеки с нормален нос ще разбере, че там няма бетон.

Полицаите се опитваха да решат дали да повярват на думите на този глупав строителен работник.

— Нали брат ти е там, в района — напомни мъжът с мустачките на партньора си.

— Адам две-десет, до Адам четири… — заговори шофьорът в радиостанцията си.

— Адам четири слуша — дойде веднага отговорът.

Джеръми се отпусна облекчено в седалката. Един поглед в барабана на бетонобъркачката щеше да потвърди историята му и полицията можеше да евакуира района, преди да се е случило нещастие.

Но вече беше твърде късно.

Първо проблесна мълнията — по-ярка от слънцето в огледалото на колата. Минаха две секунди, преди ударната вълна да се стовари върху задното стъкло на колата. После отекна и невероятният гръм.