Читать «Смъртни врагове» онлайн - страница 147

Бившият затворник носеше униформа в цвят каки и яке за сафари, както и хората от ЦРУ. Това беше официално възприетото облекло, с което си мислеха, че изглеждат по-светски. Като че ли знаеха нещо за духовността, за исляма или за съкровената цел на хората, започнали джихад.

— „Сър“ ли? — засмя се сърдечно Халид. — Излетяхме преди пет минути и вече ме наричате „сър“? Поразително е какво може да направи промяната на облеклото, нали?

Промяна на дрехите, промяна на отношението, промяна на съдбата. Информацията, която бе съобщил, се бе придвижила с голяма скорост по бюрократичната стълбица и след няколко дни той бе получил предложение лично от директора, последваха преговори и споразумение. Срещу малко подробности за някои саудитски агенти в Съединените щати той щеше да получи първокласен самолетен билет за Хартум. Сега между него и свободата стояха единствено обещаният разпит на едно „неназовано място“ и около петнайсет хиляди километра полет.

— Искате ли да пийнете нещо, г-н Мохамед? — попита го другият пътник. Той беше едър човек с гъста растителност по тялото, която би плъзнала и по лицето му, ако не се бръснеше чак до врата. Изглежда беше някъде от Балканите — може би, сърбин, и се потеше обилно.

— Да, искам вода.

Халид се загледа през илюминатора и се замисли колко ли време ще отнеме пътуването му към дома. Беше пристигнал тук с вързани очи, набутан в задната част на военен транспортен самолет. Какво непоносимо друсане беше!

Аллах Акбар, започна да произнася молитвата си той. Неведоми са пътищата господни. Колко е глупаво хората да си мислят, че те управляват света.

— Колко високо летим, как мислите? — попита по-дребният.

— Не знам — отвърна Халид. — Не съм пилот.

Облаците сега се бяха пръснали, но никъде не се виждаше земя. Под тях се ширеше безкрайното тюркоазено Карибско море, достатъчно близо, за да се видят белите гребени на вълните, предизвикани от бурния вятър.

— Не бяха пилоти и петнайсетте ваши сънародници — отбеляза едрият мъж, като донесе водата за Халид.

— Петнайсет сънародници ли? — попита Халид. Той взе чашата и поклати глава. Стори му се, че самолетът се издига. — За какви петнайсет сънародници говориш?

— За безгръбначните задници, които се бяха научили да летят, без да ги е грижа как ще кацнат — каза онзи. — Помниш ли ги, Халид?

Усмивката беше напълно изчезнала. Както и обръщението „сър“.

— Не бих наричал безгръбначни хора, които са дали живота си за своята религия — каза твърдо Халид. — Може да не сте съгласни с каузата им, но не може да оспорите смелостта им. И ще ми кажете ли колко време ще летим до онова „неназовано място“?

Никой от американците не отговори. По-дребният стана и с приведени рамене отиде до пилотската кабина. Промуши главата си вътре, каза нещо и се върна.

— По-добре си изпий водата, задник такъв — каза той.

Халид се замисли дали да реагира на агресивната забележка, но не намери смисъл да провокира спътниците си.

— Защо? Кацаме ли вече? — попита той. Бяха летели не повече от десетина минути.