Читать «Слънчице» онлайн - страница 2

— Откъде си? — попита тя.

Лъскавите му очи проникваха през синята рокличка. За миг й се стори, че гледа отстрани напрегнатите си гърди, дупето си, корема си. Все едно не бяха части от нейното тяло, а предмети, гумени играчки за пипане и за стискане. Някак неприятно й стана. Той хем я предразполагаше, хем я караше да се срамува. От какво, не е ясно. Май от себе си, от това, че е жена.

— От Югославия — изпъчи се мъжът. — Герой съм от войните.

Във влажния му поглед се появи нещо гнусно — май гордост или храброст. Нещо отвратително.

По-друга представа имаше за героите. А може би този човек лъжеше? Може би беше просто болен, луд, психопат някакъв. Не, не лъжеше. Огънят в очите му беше истински. Гордостта — също. Беше и едното, и другото. По-гнусно същество не беше срещала. Натрапчиво гнусно. Всъщност, тя не беше срещала наживо герои, истински герои, мъже, доказали се на война. Само на кино и по телевизията. И бе чела романи и стихове, все написани от мъже. Изглежда в действителност героите бяха като този. На чия страна ли се е бил и в коя война.? Все тая. Справедлива кауза ли е защитавал или не? Имаше ли значение? Неговата войни, които и да бяха, колкото и да бяха, не я интересуваха. А тя нямаше ли да е героиня, ако е забременяла? Ако реши да остави бебето и да роди? Според нея раждането е истински героичен подвиг. Всяко едно раждане. И имаше смисъл — създаваше живот.

— И пари ще ти дам. Няколко месечни заплати — той се засмя. — Света Мария знае какво прави.

Той извади от джоба на анцунга впечатляваща пачка сгънати на две петдесетолевки, превързани по средата с ластиче. Усмихна се пак и зъбите му пробляснаха като на хищник.

— Откъде имаш толкова много пари?

— Имам си бригада. Лепим плочки, фаянс, теракота…

Той й показа пачката и веднага я пъхна обратно в джоба на анцунга:

— Обаче да сме наясно, пари се дават за свършена работа. И да няма „не правя такива неща“, „не съм такава“, „не искам в дупето“… Каквото аз поискам, това е. В три войни съм воювал, сега искам да живея, разбра ли?

Маги също искаше да живее, но неговото живеене и нейното живеене нямаха нищо общо. По принцип тя смяташе, че сексът е нещо, което се случва от само себе си, нещо естествено и задължително като ходенето да тоалетната, но в този случай не беше така. А Света Богородица нямаше нищо общо. Знаеше ли изобщо, горката, за какво използват празника й? Мъжът не я докосваше, стояха поне на крачка разстояние един от друг, но тя имаше чувството, че нещо я натиска надолу, мачка я и иска да я повали, за да стъпи върху й. Ей така просто да стъпи. Защо? Защото е мъж? Каква глупост! Не й беше непознато. Беше се изнесла от къщи веднага след като завърши училище, защото нещо подобно излъчваше баща й. Напояваше въздуха с мъжката си надменност и не понасяше чужда воля, която да не успее да прекърши. Проблемът беше на майка й. Тя си го беше избрала, тя си носеше отговорността да е с него. За този тук Маги бе плячка. Награда за това, че е воювал. Нямаше никакво намерение да бъде спечелена.