Читать «Слънчице» онлайн

Юлиана Златкова

Слънчице

На цигарата не й пукаше, че лека полека догаря. За Маги обаче този факт имаше огромно значение. Тъй като й беше последната, я изправяше пред избор за цигари ли да даде стотинките, спотаили се в портмонето й или да си купи билетче за градския транспорт. Ужасно й се драйфаше, затова предпочете цигарите. Затапваха гаденето. Щеше да си купи на Плиска.

— Я, какво цветенце! — каза някой до нея.

Маги се огледа, но не видя нищо друго освен пластмасовия навес на спирката, окопал се здраво сред пепелява трева-мутант, която едва ли можеше да вирее без бензинови пари, и мъж с брада по долнище на анцунг и фанелка, малко нещо като Христо Ботев. Не приличаше на контрольор.

— Не било цветенце, а слънчице.

Май тя беше цветето, пардон — слънцето. Всъщност, да. Облякла си беше късата синя рокличка на цветя. От тях до спирката предизвика 5–6 нарушения на правилата за движение, поне толкова забеляза. Надяваше се да не e причинила някоя катастрофа. И да е, проблемът не е неин, а на всички останали. Да мислят с горната си глава, не с долната.

— Гледам го аз това слънчице и се чудя дали ще ме огрее и мене.

Мъжът се усмихна широко. Имаше блестящи бели зъби. Очите му бяха черни и лъскави. Трудно й беши да му определи възрастта. От трийсет нагоре всичките й изглеждаха еднакви.

— На колко си години?

— На 20.

— Работиш ли?

— Да.

Днес трябваше да изработи пет банер бутона за заглавната страница на сайта и кой знае колко ейчтиемел-а. За четири часа. Работеше на четири часа за гига сумата от 150 лева на месец във фирмата на познат на майка й. Как ще се оправя наесен като почнат лекциите в университета, въобще не беше наясно. Цигарата разцъфна като цвете с огнени тичинки и листенца от пепел. Явно вътре имаше корен. Ни да я хвърли, ни да я допуши. Не, не. Трябваше да продължи да пуши. Иначе страхът веднага щеше да се върне. Ужасен страх изригваше на талази от тялото й. Не стига това, ами си водеше и компания — разпъващо чувство на безпомощност. Мамка му!

— Искаш ли да те заведа на китайски ресторант довечера? … Ако не обичаш китайска храна, ще идем другаде.

Много даже обичаше. Само че… нещо я смущаваше в него. Изпитваше неясно неудобство от момента, в който я беше заговорил.

— Сръбска скара, мексиканска кухня — изреждаше мъжът. — Взимам те с таксито откъдето кажеш, после те карам до вас.

Прияде й се. Ако можеше от всичко накуп — чили с ориз със зеленчуци, пиле в сладко-кисел сос, плескавица с много кашкавал и подправки… Ужас! Мензисът й закъсняваше вече десет дена. И това гадене… Чувстваше се като в капан в собственото си тяло. Каквото и да правеше, липсващият й мензис честичко я почукваше по главата и й подвикваше: „Няма ме! “ По сто пъти на ден тичаше без нужда в тоалетната и си проверяваше гащите. Дали пък не е благоволил да дойде. Никакъв шанс. Щеше да е доволна дори на една червена капчица, съвсем мъничка, ама гащичките си оставаха белички или чернички, според каквито си беше обула.

— Днес е Света Мария — каза мъжът. — Света Мария събира хората.

Говореше правилно, но с лек акцент. Днес наистина беше някакъв църковен празник. Дрънкаха нещо по радиото. Голям празник. Успение Богородично. Точно така — Успение Богородично. 15 август. Есента вече чукаше на вратата. А за есента и за зимата трябваха нови ботуши. А ботушите струват пари. Много повече от цигарите и билетчетата за транспорта. Ох! Какво ли пък, ако отидеше с този мъж? Маги вярваше в чудеса. В случайните срещи. И с гаджето си се беше запознала случайно. Не точно на улицата, а по интернет, но все пак — случайно.