Читать «Службогонци ((Станчо Квасников на гости у министъра)» онлайн - страница 3

Аничка (усмихната). Вий сте жестоки… Казвахте, швейцарките не са красиви?

Хоров. Аз и не гледах на тях. В замяна на това аз се възхищавах на други хубавици, в тях бях влюбен.

Аничка. Чужденки?

Хоров. Тамошни. Горди, непристъпни. (Усмихва се знаменателно.) Но за мене бяха пристъпни всичките.

Аничка (учудена). Да?

Хоров. Алпите! В тях бях влюбен.

Аничка (смее се). Ах! Алпите? А аз помислих… Каква прелест!… Вие сте поет тогава?

Хоров (кланя се). Имам суетността да се мисля такъв.

Аничка. Вий сте печатали стихове?

Хоров. Да, в илюстрацията Светлина.

Аничка. А как не съм срещала вашето име?

Хоров. Пишех под псевдоним: Барон де Бюрг.

Аничка (усмихнато). А, понеже сте от Бургас… Вие по литературата свършихте?

Хоров (мръщи се). Не, земледелческо училище… Свърших, тъй да се каже, против волята си. Такава само стипендия имаше свободна. Па и тате упорствуваше: имаме чифлик… Но про-заическите занятия са чужди на моята душа, вие разбирате. После и провинцията — ужас! Само в столицата се диша човешки. А от снощи чувствувам, че тя ме приковава с магическа сила.

Аничка (посмутена). Ако бъдете любезни да ми прочетете нещо?

Хоров. С най-голямо удоволствие. Желаете? Една елегия, посветена на mademoiselle Rose-Adéline de Noireville.

Аничка. Коя е тя?

Хоров. Сестра на един конт, роднина на президента Карно. От аристократическия свят. Запознахме се с нея на връх Монблан.

Аничка. Моля, господин Хоров, прочетете.

Хоров (става и вади ръкописа). Имайте предвид, че това е просто фантазия… (Чете с декламация.)

Каква ти подлост? О, душата ми ридай, битьето ми убива, нямам сила вече. Какво в сърце ми има? Що? Ни дума рече. Мълчи, кървй се бясно, чезне и не трай. А ази нищо не сторих досѐга. С децата дете бях в полето и в лесът, не смятах нищо и на нищичко весът: не спекулирах в глад ил’ в студ, или пък в жега. И Алпи — мрачни! Черно, черно ми навред! И ти, що любех, в стадия ме хвърли черна, и сещам трансформация безмерна… Една усмивка дай ми, кат звезда напред!

Аничка (усмихнато). Хубавичко.

Хоров. Може да ви се види малко тъмно?

Аничка. Да, малко тъмничко, тоест до трансформацията, а после вече е ясно. Но аз не съм компетентна.

Хоров. Само дълбокото е тъмно. А истинската поезия трябва да бъде малко тъмна. Но аз злоупотребих с вашето великодушие и ви задържах. Но това беше plus fort que moi. (Става.)

Аничка. Извинете, никак. (Става.)

Хоров. Когато един човек дотегне другиму, това е дебелащина; и когато този друг е едно очарователно същество — то е престъпление. А с господин баща си говорихте ли?

Аничка. Да, да, и той пожела да ви види… За жалост, е занят сега. Заповядайте по единайсет часа.

Хоров. Благодаря, благодаря! Mille merci, до свиждане… (Целува й ръка и излиза.)

Аничка (сама). Каква светкост! Колко симпатичен! Наистина, жалко ще бъде такъв образован младеж да се зарови в някой чифлик по селата. (Мисли малко.) Но тая мадмуазел де Ноарвил?… Дали е много хубава?… Ах, боже, аз се забави? (Излиза отдясно. Балтов влиза отляво.)

Явление 5

Балтов.

Балтов (извръща се към вратата). Стоянке, кажи на останалите да ме чакат в министерството и заключи вратнята не пускайте вече. (Сяда.) Решително, аз съм обезкуражен. Просители, просители, наводнение! Една полуда. Цяла България сякаш се е спуснала за служби. Нито вкъщи имам ш нито в министерството мога да работя. Става несносна тиранията на положението ми. Да не беше малодушие, щях откажа още първата неделя. Докторът ми не позволява да изляза извън; но и тука съм в обсада. (Влиза Квасников с запалена цигара в ръка.)