Читать «Скрутатор» онлайн - страница 47

Първите лъчи на слънцето болезнено се врязаха в погледа ѝ. Жената се залюля, откри пробойна в корпуса и пролази вътре. Навсякъде около нея долитаха виковете на надзирателите и стоновете на роби. Имаше една-единствена утеха — лиринксите си бяха отишли. В решетката си Юлия виждаше колоните им, изоставящи Снизорт и всичко, което те бяха създали тук.

Или не съвсем — със себе си те носеха редица странни предмети, обгърнати от съсредоточено излъчване. Те бяха защитени и Юлия не можеше да научи повече, дори и ако се опиташе. Само че тя не се опита, а подири утехата на съня.

Събуди се с отвратително главоболие, защото бе спала цяло денонощие. Слънцето грееше право върху кланкера, чиито метални пластини проскърцваха. В устата си Юлия усещаше отвратителен вкус. Беше още по-жадна, само че не можеше да понесе виното. Тя изяде още няколко сухара и изля съдържанието на меха.

Тъй като не се осмеляваше да излиза през деня, задъханата Юлия остана да лежи в кланкера чак до здрачаване. Непрекъснато отслабваше, главоболието ѝ само се усили. Бе сигурна, че ще умре.

След залеза машината се охлади бързо и Юлия, неволно прокарвайки пръсти по корпуса, установи, че той е покрит с капки влага. Тя побърза да оближе връхчетата на пръстите си. Езикът ѝ се бе напукал от суша. Дирята от капки я отведе до малка вдлъбнатина в метала, където се бяха събрали няколко глътки. След като ги пресуши, дребната жена се почувства по-силна и бе в състояние да потърси още.

Острите ѝ сетива ѝ позволяваха да надуши водата дори и сред зловонието на изгаряните тела и онези, които все още се разлагаха. Тя откри кратунка, напи се и се върна обратно в скривалището. Сънят представляваше единственото ѝ убежище от смрадта. На следващото утро Юлия допи водата и излезе. Нещо се бе променило.

Наоколо всичко бе тихо. Робите бяха извлекли и последните непокътнати кланкери и сега се отправяха към границите на най-близкото излъчване. Юлия бе останала сама сред мъртъвците.

Тя следваше колоната машини в продължение на дни, спейки из хралупи по светло, промъквайки се в края на редицата нощем. Прехранваше се с нищожните остатъци, които задигаше. Не знаеше какво друго да стори.

Преживяването беше отвратително. На няколко пъти тя зърваше отвратителния еднорък мъж с платинената маска, след което образът му отказваше да напусне решетката ѝ. А вонята на осемдесет хиляди немити тела се долавяше дори и от половин левга, принуждаваща Юлия да запушва носа си. И с течение на времето смрадта се усилваше.

Една нощ тя не можа да намери нищо за ядене в крайните редици и бе принудена от глада да се прокрадне към тихите места от предната част на процесията.

Това бе най-дръзновеното нещо, което малката Юлия някога бе опитвала. Целият ѝ живот бе прекаран в страх от хората и техните наказания. Сега тя бе принудена да краде, за да не умре от глад.

Дребната жена се прокрадваше напред, оглеждайки се за Джал-Ниш. За щастие той се намираше далече. Лек ветрец отнасяше вонята далеч от нея и ѝ позволи да свали запушалките от носа си: обонянието бе най-силното ѝ сетиво и в случая щеше да ѝ послужи.