Читать «Синята зона» онлайн - страница 4

— Такава е приказката, Радж. Ако Кейт наистина се омъжваше, ти щеше да си там. Хайде, Радж… говорим за злато, а не за шикалки. „Не върви зле“, помисли си.

С това се занимаваше Рааб. Прехвърляше злато. От двайсет години притежаваше търговска компания близо до диамантения квартал на Ню Йорк. Преди години бе започнал да изкупува запасите на дребните бижутери, които отпадаха от бизнеса. Сега доставяше злато на половината търговци на улицата. Както и на няколко от големите износители на бижута по света.

Всички в този занаят го познаваха. Не можеше да си поръча сандвич с пуйка в „Готам Дели“ в долния край на улицата, без някой от навъсените, надменни хасиди да не влезе в сепарето с новини за смайващ нов камък, обявен за продажба. (Въпреки това те никога не пропускаха да напомнят, че като сефарад дори не е един от техните.) Или пък някой от младите пуерторикански куриери, разнасящи поръчките, му благодареше за цветята, които бе изпратил на сватбата му. Или китаецът, който гледаше да изкара няколко долара от колебанията на валутните курсове. Или австралийците, които го омайваха с необработени късове камъни с индустриални качества.

„Аз съм късметлия“, обичаше да казва Рааб. Жена му го обожаваше, а трите им красиви деца го караха да се гордее. Домът му в Ларчмънт (много повече от обикновена къща) гледаше към Лонг Айлънд Саунд. Ферарито 585, което Рааб изпробва на пистата Лайм Рок, си имаше специално място в гаража за пет автомобила. Да не говорим за ложата на стадиона на „Янките“ или билетите за мачовете на „Ню Йорк Никс“ на партера в „Гардън“ точно зад скамейката на баскетболистите.

Бетси, неговата помощничка от двайсет години, влезе, носейки салата за шефа върху табла и платнена салфетка. Тя беше най-добрата защита на Рааб срещу склонността му да оставя мазни петна по вратовръзките си от „Хермес“.

Бетси завъртя очи.

— Още ли говориш с Радж?

Бенджамин вдигна рамене и посочи към бележника, където вече беше записал резултата: 648.50 долара. Знаеше, че купувачът ще го приеме. Радж винаги правеше така. Играеха този малък танц от години. „Но трябваше ли всеки път да разиграва трагедии толкова дълго?“

— Добре, приятелю — най-накрая изстена индиецът и се предаде. — Приемам сделката.

— Ух, Радж — въздъхна Рааб с престорено облекчение, — от „Файненшъл Таймс“ чакат отвън, за да пишат за нея.

Индиецът също се засмя и те приключиха сделката: 648.50 долара точно както беше предвидил.

Бетси се усмихна.

— Винаги казва това, нали? — взе написания на ръка договор от бюрото и го замени с две лъскави туристически брошури, които постави до чинията му.

Рааб напъха салфетката под яката на раираната си риза „Томас Пинк“.

— От петнайсет години.

Едва прекрачил в претъпкания офис на Рааб, човек веднага забелязваше отрупаните със снимки на жена му Шарън и децата стени и рафтове. Кейт, най-голямата, която завърши „Браун“, Емили, на шестнайсет и вече включена в националната класация по скуош, и накрая Джъстин, две години по-малък от нея. Имаше и снимки от всички вълшебни семейни пътувания през годините.