Читать «Синята зона» онлайн - страница 2

— Todas apuestas se terminaron, papa — прошепна той, вторачен в мъртвите очи на покойника.

„Залагането приключи, татко.“

После се изправи и кимна.

— Благодаря ти, докторе, за всичко, което направи. Ще се погрижа братята ми да научат.

Варга се опита да разчете онова, което виждаше в очите на сина. Тъга. Нежелание да повярва. Болестта на баща му бе продължила толкова дълго и ето, най-накрая беше настъпил денят.

Не, по-скоро там беше изписан въпрос. Години наред старецът бе държал всички, свързани със силата на собствената си воля.

Какво щеше да стане сега?

Боби поведе жена си за ръка и излезе от стаята. Варга пристъпи към прозореца. Той отвори капаците и пусна утринната светлина вътре. Зората беше навлажнила долината.

Старецът я притежаваше цялата в протежение на много мили, далеч отвъд портите, пасищата, проблясващите Кордилери, издигащи се на три хиляди метра височина. Два черни американски джипа бяха паркирани до оборите. Двама телохранители, въоръжени с автомати, се разтакаваха около оградата и отпиваха от кафетата си. Още не знаеха.

— Да — промърмори Варга, — съобщи на братята си.

Той се обърна към покойника. „Разбра ли, копелдако, дори мъртъв си опасен“, въздъхна лекарят.

Шлюзовете бяха отворени. Водите щяха да са буйни и яростни. Кръвта никога не се измива с кръв.

Освен тук.

Над леглото висеше картина на Мадоната с младенеца в ръчно резбована рамка, за която Варга знаеше, че е дарение от една черква в Буенавентура, родното място на стареца. Лекарят не беше религиозен, но въпреки това се прекръсти, после вдигна влажния чаршаф и го постави нежно върху лицето на мъртвеца.

— Надявам се, че най-сетне намери покой, старче. Където и да си… Защото тук… тук ще настане същински ад.

Не зная дали е сън, или е истина.

Слизам от автобуса на Второ Авеню. Спирката е само на няколко преки от мястото, където живея. Веднага разбирам, че нещо не е наред.

Може би онзи тип, който се отдръпва от витрината на магазина, хвърля цигарата си на тротоара и тръгва след мен. Може би равномерният тропот на стъпките му по плочника, докато ме следва плътно, когато пресичам към Дванайсета улица.

Обикновено не бих се върнала. Не бих се замислила. Това е Ийст Вилидж. Оживено е. Навсякъде има хора. Това е само един градски звук. Нещо обичайно.

„Ускори крачки — подканвам се аз. — Живееш само на няколко преки.“

Казвам си, че това не може да се случва. „Ако ще се събуждаш, Кейт, сега му е времето!“ Но не се събуждам. Този път е истина. Този път крия тайна, достатъчно важна, за да бъда убита.

Пресичам улицата, ускорявайки ход. Пулсът ми се учестява. Стъпките на онзи ме проглушават. Успявам да го зърна в отражението на една витрина. Черни мустаци и къса остра коса.

Сърцето ми ще изскочи от гърдите.

Там има супермаркет, откъдето понякога купувам продукти. Втурвам се вътре. Пълно е с хора. За секунда се чувствам в безопасност. Взимам кошница и се скривам между рафтовете. Хвърлям разни неща в нея, като се преструвам, че имам нужда от тях. Но през цялото време просто чакам. И се моля да отмине.